Red River (1948) Свали субтитрите
С участието на: Джон Уейн
Монтгомъри Клифт, Джоан Дрю
Уолтър Бренан, Колийн Грей, Хари Кари
Джон Айърланд, Ноа Биъри Младши, Пол Фикс и други
Сценаристи: Бордън Чейс и Чарлс Шний
Оператор: Ръсел Харлан
Музика: Димитри Тьомкин
Режисьор и продуцент: Хауърд Хокс
Старите приказки на Тексас
Сред историческите анали за щата Тексас има легенда
за един мъж и едно момче, за Томас Дънсън и Матю Гарт.
Това е легендата за Червената река "Д".
Оттук започва легендата Историята за Червената река "Д".
През август 1851 г. Том Дънсън и аз в Сейнт Луис
се присъединихме към керван, пътуващ към Калифорния.
След 3 седмици керванът наближи северната граница на Тексас.
Защо спряхме, Кембъл? – Дънсън напуска кервана.
Вярно ли е, Дънсън? – Да.
Не може, подписал си. – Нищо не съм подписвал.
Тръгнах с вас от Сейнт Луис. – Тук е индианска територия.
Ще загазиш. Индианците ни следят от 2 дни.
Знаем. – Наблизо са, усещам ги.
Команчите ще отвлекат добитъка, а той ни трябва за Калифорния.
Ще си развъдя собствено стадо. Наблюдавам земята на юг оттук,
откак напуснахме Солт Форк. Пашата е изобилна, отивам на юг.
Трябваш ни. Ти си добър стрелец. – Тогава не спори с мен.
Остави го, полковник, не можеш да го разубедиш.
Той тръгва на юг, пази се от него.
И ти ли ни напускаш? – Ние с Дънсън сме неразделни.
Желая му успех. – И на вас, полковник.
Снощи го реших. – А аз реших да дойда с теб.
Не, ще изпратя... – Знам, че имаш работа, Том,
но аз те обичам и искам да бъда с теб.
Моля те вземи ме със себе си. – Тази работа не е за жени.
Не е ли? Прегърни ме, Том.
Притисни ме силно. Виждам ли ти се немощна?
Не, нали?
Ти се нуждаеш от мен, за да изпълниш замислите си.
Изслушай ме, но нека слуша и сърцето ти.
Слънцето грее само половин ден, другата половина е нощ.
Вече взех решение. – Поне веднъж в живота си размисли!
Ще изпратя хора да те доведат.
Ще дойдеш ли? – Разбира се.
Но грешиш, че ме оставяш.
Беше на майка ми.
Тръгвай! Толкова много искам да дойда с теб,
че краката ми се подкосиха.
През целия ден Том почти не продума.
На мръкване оставихме кервана далече зад нас.
Коя е тази река? – Май е Червената река.
Ако е тя, Тексас е оттатък. – Да разпрягаме, а?
Добре, застопори фургона.
Това не са димни сигнали, нали? – Не са.
Сигурно гори керванът.
Защо ли индианците винаги палят фургоните?
Ще стигнем там след часове. – Да, трябваше да я вземем с нас.
Вероятно са изпратили потеря и насам.
И така да е, мястото е подходящо за отбрана.
Обърни фургона така, че реката да е зад гърба ни.
Том, димът може и да не е бил от пожар и тя да е избягала.
Де да беше така.
Идат.
Дано не са прекалено много.
Дай ми пушка!
Том!
Добре ли си? Гръмнах още двама. Трябва да е останал само един.
Отмъкнаха двете крави, но...
Лоша работа, трябваше да...
Той е.
Отговори му.
На следващата сутрин не се забелязваха индианци,
но лешоядите вече кръжаха, още преди да тръгнем.
Да се махаме оттук. – И лешоядите трябва да ядат.
Стрелба, писъци, пламъци, смърт...
Ти пък откъде се взе? – Всичко гори, а наоколо индианци.
Навсякъде имаше огън и дим. – Как се измъкна?
Побъркал се е. – Фургоните, хората пищяха...
На твое място не бих повторил. – Свали пистолета.
Просто питах откъде...
Не се доверявай на непознати. – Няма, отсега нататък.
Благодаря за съвета.
Как се измъкна? – Следвах кравата в храсталака.
После тръгна по един хълм.
После ги чух, а след това и ги видях.
Ще ми се да не бях ги видял.
Ще трябва да те вземем с нас.
Ще го използваш ли? – Не.
Но повече не ми го отнемай.
Бива си го.
Не и отпускай дълъг повод и се качи във фургона.
Да потегляме.
Вече сме в Тексас. – Тук ми харесва!
Така се срещнаха момчето с кравата и мъжът с бика.
Пътувахме на юг през Тексас. Минахме покрай плодородни земи,
но Том търсеше нещо друго.
Почти месец се движехме през Пенхендъл, но продължихме.
Следващият месец прекосихме Пекос и пейзажът вече се променяше.
Край Рио Гранде земята изглеждаше добра. Том я хареса.
По цял ден яздеше през нея, галеше тревата и я миришеше.
С Мат чувствахме, че целта вече е близо.
Това е. Тук ще отглеждаме добитък. – Хубаво място, Том.
Бихме много път, но си струва. – Да, има и трева, и вода.
Чия е тази земя? – Моя е. И по нея ще пасе добитък.
И ще го жигосам, та да се знае, че и той е мой.
Каква дамга ще използваш? – Мислих по въпроса.
Ще има две черти, ето така, като брегове на река.
Такава ще е дамгата на Червената река.
Да започваме. Напали огън, Мат, и нагрей желязото.
Ето я и първата дамга "Червената река "Д".
И моята ли ще жигосаш? – Да.
Кравата е моя. "Д" означава Дънсън, а не Матю.
После ще говорим. – Не виждам, "М" на дамгата.
Ще има "М", когато си го заслужиш. – Ще го заслужа.
Не обичам непознатите. Винаги носят лоши новини.
Добър ден, сеньор. Видяхме дима от огъня.
Къде отивате? – Никъде.
Можете да пренощувате в земите на дон Диего.
Вие ли сте Диего? – Не.
Къде е той? – Отвъд реката, на 600 км оттук.
На колко? – На около 400 мили.
Прекалено много земя за сам човек. Не е честно! Земята пустее!
Дон Диего си решава, земята е негова.
Коя река имахте предвид? – Рио Гранде, но...
Кажете на Дон Диего, че северно от нея земята е моя.
Но земята е негова. – Как така?
Има нотариален акт от краля на Испания.
Тоест отнел я е от индианците. – Може би.
Е, аз я отнемам от него. – И други са се пробвали, сеньор.
И вие винаги сте ги възпирали? – Такъв ми е занаятът.
Нездравословен занаят. Дръпни се, Мат.
Съжалявам ви, сеньор.
И ти ли ще се пробваш? – Земята не е моя, сеньор.
Дон Диего ще каже какво да правя. – Предай му какво съм казал.
Вземи коня на приятеля си. Ние ще го погребем. Тръгвай!
Трябваше да се дръпнеш, Мат. – Той първи посегна, но ти...
Следващия път ме послушай. – Как го усети?
По очите, запомни го. – Непременно.
Донеси лопатата и Библията. Ще му почета.
Голи идваме на този свят и голи ще си идем от него.
Господ дава и Господ взима. Благословено да е името Божие.
Развържи ги.
Ще избягат.
Където и да идат, все ще са на моя земя.
На моя земя... Тук сме и тук ще останем.
Дайте ми 10 години и ще имам най-голямото ранчо в Тексас.
Край реката ще е голямата къща,
а отвъд нея – кошарите и плевните.
След 10 години с дамгата ми ще са белязани безброй животни.
Ще имам толкова добитък, че ще мога да изхраня страната.
Ще храня хората с хубаво месо. С месо, от което се заяква.
Но тази работа иска труд, пот и време, много време.
Иска години.
Е, минаха 10 години. – 14.
Почти 15. Стадата ни наброяват хиляди глави добитък.
И всяко добиче не струва и колкото патрон от 3 цента.
Не съм виждал толкова пари от войната насам!
Всичко се промени, докато те нямаше, Мат.
Добитък – колкото искаш, но съм без пукната пара.
Не ги ли преместим, ще фалирам. – Ето защо си ги събрал.
Няма да се предам като останалите.
Щом няма пазар на говеждо в Тексас, ще ги заведа там, където има.
В Мисури ли? Така си и мислех.
Като сте такива мислители, измислете как да ги заведем там.
Лесно – покрай Сан Саба, Меридиън, Бразос.
Много се заобикаля. – Нагоре по Пало Пинто...
Казах, че маршрутът е много дълъг. – Но водата е хубава.
Два пъти ще прекосим реката. – Ти няма да дойдеш.
Няма ли? – Няма. Откъде знаеш за водата?
Патрулирал съм по тези места. – И смяташ, че си струва?
Какво мърмориш? Къде ти е ченето? – В джоба.
Защо не го ползваш? – Защото свирка.
Нищо не ти разбирам. – Питай.
Какво казваш? – Че много неща не разбираш.
Например? – До Мисури са 1000 мили нали?
Точно така. – И заради крака няма да издържа?
Във фургона ще издържа. – Имаме готвач.
Точно така, господин Дънсън.
Но старият Черпак може да не иска да бие толкова път. Чу ме, нали?
Навремето Черпака обичаше да сменя обстановката
и вероятно би дошъл с вас, ама заранта той си тръгна!
Може би ти ще караш фургона. – Може би, господин Дънсън, може би.
Не пали кибрита в този хубав пистолет.
Как си с мерника? – 2 години все го усъвършенствах.
Доведи коня ми. – Най-важно за пистолета е...
Вади!
Отдавна не бях го чувал. – Изпревари те!
С малко, но те изпревари.
Мат, начертай карта на района.
Вече я начертах, на масата е.
Мат е по-бърз в доста неща. До скоро.
Освен онзи ден, когато се върна, сега за втори път се усмихна.
Друго не забеляза ли?
Например изражението му, когато говореше за добитъка.
Страхува се. – Той ли? Ти си луд!
Нима?
Прав си, така е. И мен ме е страх. Но го наблюдавах и видях...
Какво? – Как се бори 14 години.
Бореше се със зъби и нокти да се задържи на това място.
И си плати скъпо и прескъпо – загуби своята любима.
Уби и онези седмина души, които опитаха да му отнемат земята.
Но не там е работата. – Да, в битките го бива. Друго?
Докато те нямаше, дойде войната. Тогава той научи,
че ранчото иска и пари. Но войната ги отнесе на юг.
Никога не се е разправял с пари и не знаеше какво да прави.
Не знае с кого да се сражава? – Да.
Чакаше те, за да поведеш стадата на север към Мисури.
9-10 хиляди глави добитък! – Ще успеем.
Хубаво е, че си дойде, защото...
E...
Хубаво е, че си дойде.
Пускай го!
Мат, този е на Диего. – Пуснете го.
Още един на Мийкър. – Пуснете го.
Чакайте! Жигосайте го. – Бикът е на Мийкър.
Ударете му дамгата. – Мийкър вече го е дамгосал.
Не виждам такова нещо. – Жигосайте го.
Следващият пак е на Диего.
Жигосайте го.
Дамгосайте ги всичките, Тилър. Отпечатайте дамгата до кокал.
Ами да, защо не!
Така ще бележиш всичкия добитък в Тексас, освен моя.
Дай дамгата, Тилър.
Не вярваш, че е го сторя, нали? – Не.
Ще откарам в Мисури всяко добиче, на което сложа ръка.
Мийкър няма да се зарадва. – Аз ще се разправям с него.
Моментът е съвсем подходящ. Мийкър си води и дружина.
Това искам да го видя. – Чух, че събираш стадата, Дънсън.
Бързо се разчу. Да, отиваме в Мисури. – Чух и че съседът ми Къмбърленд
подкарал 3000 глави добитък към Червената река.
На границата го нападнала банда. – Извадил е лош късмет.
Явно знаеш. – Знам и за него, и за Шрайбър.
Моят добитък няма да го отвлекат. – При теб имало мои животни.
Нещо против да огледаме? – Имам.
Ще ни попречите ли? – Да.
Ще огледаме ли, господин Мийкър? – Казах, че ще ви попречим.
Чух. Е, господин Мийкър? – Май трябва да ви запозная.
Кой си ти? – Викат ми най-различно.
Как ти викат най-често? – Чери Валенс.
От Валверде? – От Валверде.
Чували сме за теб. – Бил си точен стрелец.
Успявам да оцелея. – Добре се справяш.
Все още ли искате да ни попречите? – Да.
Какво ще кажете, господин Мийкър? – Бих ти казал "давай", но...
Виж, Том, имам само... – Знам, аз също.
Намерихме и твои, и добичета на Диего, и други.
Но нямам време да ги отделям. Като се върна от Мисури,
ще ти дам по 2 долара на глава. – А, ако не се върнеш?
Рискът си остава за теб. – Явно. Добре, съгласен съм.
Господин Мийкър, повече няма да работя за вас.
Трябва ли ви работна ръка? – Имаме си.
Искам да дойда с вас в Мисури. – Казах ти, че...
Чух, че на границата е било опасно. – И аз така знам.
Надницата е 10 долара на месец. Изгубим ли стадото, губиш всичко.
Съгласен съм. – Желая ви успех.
Погрижи се за него Мат.
Нает ли съм? – Нает си.
Жигосай всичко, което е на крак. – Слушам, сър.
Навъртай се наоколо. – За какво?
За дуела. – Ще се гърмят ли?
Не, засега само се изучават. Струва си да се види.
Сигурно.
Ела да им помогнем. – Добре. Имаш хубав пистолет.
Може ли да го видя?
Ти разгледай моя.
Хубав, ужасно хубав.
Само две неща са по-хубави от добрия пистолет –
швейцарските часовници и жените.
Виждал ли си швейцарски часовник?
Изпробвай го.
Бива си те.
И теб си те бива. Продължавай.
Сега се сетих кой си. Ти си Матю Гарт, нали?
Наистина си добър. Почти, колкото мен.
Ставаме двама в класацията. – Има и трети.
Така ли? Кой? – Дънсън.
Бива ли го? – Той ме е учил.
Върви ли? – Каква беше онази пукотевица?
Надстрелваха се двамата най-добри. – Кои?
Мат и Чери Валенс. – От Валверде? Какво стана?
Забавляваха се. Странна занимавка.
Готвят се да си вземат мярката.
Ще се хванат за ушите и гледката няма да е красива.
Колко е брашното? Фасулът? – 28. 12.
Взе ли захар? – Да.
Мислех, че Мат е по-добър от...
Ще взема да се засегна. – А аз ще те засегна зад врата!
Не те ли е срам да крадеш захар? Хайде, товари.
Ближе захар, още преди да е тръгнал.
Залагаш ли, Тилър? – Ето.
Куо? – Залага един сребърен долар.
Че това си е тридневна надница! – Залага го.
Играй или затваряй "лице". – "Лице"? Говори на английски.
Погледнете го, най мразя нахилен индианец.
Как да го разбереш дали блъфира? Май блъфира.
Влизаш или не? – Мат, дай един долар.
Не. – Защо?
Куо е прав – залагаш това, което си сложил на масата.
Държа хубава ръка, а нямам залог. – Какво в торбичка?
Ченето ми. Не го залагам.
Виж, Куо. То струва повече от твоя сребърен долар.
Имаш ли още пари? – Не.
Залагам четвърт чене срещу твоя сребърен долар.
Половин чене! Навит е, нали чухте? Ето ги.
Три поп. – "Три поп"...
Тоя гаден индианец ме прекара,
защото е хвърлил око на ченето ми!
Нима ще отмъкнеш единственото ми чене?
Ама аз ям с него! – Вземе друго под наем.
А на теб за какво ти е? – Сега аз се казва Куо Две зъби.
Така ми се пада, щом играя с индианец.
Отдавна нося и ще нося тази шапка. Ако възразяваш, кажи още сега.
Остава си твоя, братко. – Мъдри думи.
Искаш ли да се изправиш?
Утре потегляме за Мисури с 10 000 глави добитък.
След като се върнахте от войната, заварихте едно голямо нищо.
Нямахте вече домове, а земята ви беше заграбена от чантаджиите.
Без пари и работа сте, защото тук няма пазар на говеждо.
Но в Мисури има. – Чух, че Къмбърленд...
И той, и мнозина други не успяха.
Затова съм тук, за да ви кажа какво ви чака.
Вероятно знаете, но пак ще ви кажа. Чакат ни 1000 мили път.
Ако изминаваме 10 мили на ден, ще е добре. 50 – жив късмет.
Ще минем през сушави земи. През вятър и дъжд.
Ще прекосим индианска територия. Не знам какво ни чака там.
По границата върлуват банди. Ще се сражаваме по целия път.
Но ще успеем.
Никой не е длъжен да идва. Като се върнем, пак ще имате работа.
Запомнете едно – захванете ли се, отказване няма.
Нито от моя страна, нито от ваша. Няма да се сърдя, ако не дойдете.
Който остава, да го каже сега. – Господин Дънсън.
Знам, Дан. Върви. – Господин Дънсън, жена ми...
Не е нужно да обясняваш, Бил. Вървете, Джо, Тейлър.
Всичко е наред, Дан. Върви си. – Имах предвид...
Какво? – Че искам да дойда.
Добре. Кой друг остава? Значи идвате всички.
Добре. Мат ще ви запише. Потегляме на разсъмване.
Разпишете се или сложете кръстче. – Нека се разпиша пръв, Мат.
Готов ли си, Матю? – Всички сме готови.
Карай ги към Мисури, Мат.
Хайде, Куо! Отиваме в Мисури!
Погледни, Мат. Това са 14 години усилена работа.
Някои се съмняват, че ще успеем. – Може и да грешат.
Тъй да бъде.
Първата нощ лагерувахме на хубаво място, защото...
Защото познавахме местността.
Тейлър, ти, Уолт и Симс, поемате следващия пост.
Закусваме в 4:30 часа и потегляме в 5.
Куо, като свършиш там...
Какво искаш? – Свършил дъвче?
Да, хапнах. – Дава зъб.
"Зъби" се казва. На сутринта пак ще ми трябват.
Идва сутрин, дава пак. – Ставаме за смях, Куо!
С това "на ти го, дай ми го" ще изтъркаме ченето!
Ще ти дам 2 долара за твоя дял от ченето.
Не сега, като стигнем в Мисури! – Дава пари, получи зъб.
"Зъби", тъп езичник! Защо винаги трябва да ти...
О, какъв ли смисъл има!
Минаваме покрай Бразос, Пало Пинто,
нагоре по Червената
и свиваме на север към Седелиа. – От устата ти звучи много лесно.
По границата дебнат бандити. – Но въпреки това ти се върна.
Защо дойде с нас, Чери? – Защото Мат не ме искаше.
А и пистолетът му ми харесва. – Няма шанс да го докопаш.
Защо не ме искаше, Мат? – Знаеш ли какво ще стане,
ако не закараме стадото на пазара? – Губим надниците си.
Нали прекоси щата, какво видя? – Добитъкът се скита на воля,
чантаджиите грабят, фермерите пият ръж вместо кафе.
Един заменяше теле за чувал брашно. И аз искам да успеем.
Но защо в Мисури, а не в Канзас? – Защо не в Канзас ли?
Защото железницата е в Мисури. – И в Канзас има железница.
Има я и в Топика, и в Абълийн. – В Абълийн? Видя ли я с очите си?
Не стигнах дотам, запознах се с една в Канзас Сити.
Знаете ли? Ако свием на запад... – Ще спестим сума ти...
Отиваме в Мисури. В Седелиа видях търговци с пари.
Ти какво видя в Абълийн? – Жената, която ми каза.
Ако питаш мен... – Не те питам, Грут.
Вярно е, не ме питаш, господин Дънсън.
Отиваме в Мисури.
Ако се сдърпам и с него, ще си имам работа и с теб, нали?
Няма да стигнеш до мен.
И така, ние поехме на север.
10 000 глави добитък пълзяха през сушави земи.
Прахът влошаваше нещата, беше си трудна работа.
Но в края на втората седмица бяхме изминали 160 мили.
Още колко ще изминем днес? – Около 4 мили на север. Дръж коня!
Там има вода и горичка. Затегни ремъците.
Подул се е. – Довечера ще го стегнем.
Тръгваме.
Хубаво, че имаме много коне. Само той изтощава по 3-4 на ден.
Все тази, не ми харесва. – Кое?
Че всичко върви прекалено гладко. – Ти пък винаги мрънкаш.
Не е хубаво нито да е добре, нито да е зле.
Обичам нещата да са средна работа.
Грут, защо Дан е във фургона? – Точно това исках да обсъдим.
Нищо не ти разбирам. Защо не си сложиш ченето?
Точно за ченето си говорехме. – После ще говорите, сега работете.
Бъди човек бе, върни ми ченето. То ме пази да не гълтам прах.
Затваря уста, прах не влиза. – Досега съм изял поне 5 кила прах.
До Мисури ще нагълтам толкова пръст, че ще ме обявят за щата Грут.
Боли! – С чене или без чене, пак виждам!
Не бъркай в захарницата! – Закъсня, татенце.
И този порок е лош като пиянството и женкарството.
100 дни. Е, работата ми е да ги храня.
След три седмици стигнахме Сан Саба.
С пътуването дните и разстоянията ни се струваха все по-дълги.
Том не мислеше за нищо друго, освен за прехода.
Промени се. Винаги е бил твърд мъж,
но сега се превърна в истински тиранин.
А ние имахме просто нужда от хубава почивка.
Ей, Бъстър! Как е там долу? – Водата е много хубава.
Става за къпане.
Какво става?
Защо спря керванът? – Заради водата.
След 3-4 мили също има вода. – Хората са скапани. Мисля, че...
Мисленето го остави на мен. Продължаваме.
Бъстър, продължаваме! Хайде, тръгвайте!
Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е истина.
Продължаваме!
След един месец керванът беше край Бразос.
Стадото все повече се изморяваше. Стана наплашено и неспокойно.
Трудно го държахме в група.
Грут, тук ще нощуваме! – Добре, Мат.
Свърши ли, Ларедо? – Да. Остана ли кафе?
Какво откри? – Вода за следващите 3 дни.
Къде е Дънсън? – При стадото, с Мат.
Здравей, Дан. – Здравейте, господин Дънсън.
Как са? – Неспокойни са.
Койотите ги плашат. Спокойно, милички, спокойно.
Успокоявай ги и всичко ще е на ред. – Дано.
Мислех си какво значи този преход за всички и за мен.
Какво значи, Дан? – Ами най-вече едно –
ще спечеля повече от 100 долара. Досега не съм имал толкова пари.
Какво ще направиш с тях? – Ще купя старата къща на Чапмън.
После ще... – Какво?
Ами жена ми... Отдавна иска да и купя червени обувки.
Мисля, че ще мога да и ги купя. Глупаво ли ви се вижда?
Напротив, Дан. Купи и ги. – Непременно.
Не дрънкай много с тиганите.
Мразя койотите. – Имах едно пъстро конче и те...
Ще ми се да млъкнат, плашат добитъка.
Изнервени са от праха и вятъра. Малко им трябва да се подплашат.
Веднъж събирах подплашено стадо. Над него прелетя един сокол
и добитъкът хукна. Гонихме го шест мили.
Укроти го старият Уизър. – Помня този случай.
Знаеш го Уизър, нали? – И не обичам подплашения добитък.
Не го обичам. – А аз – койотите.
Да не си посмял, Тилър. Един изстрел и стадото ще хукне.
Вярно, не се сетих.
Канели!
Хукнаха!
Отправят се към бивака! Отклонете ги!
Съберете ги! – Не ги оставяйте да се разделят!
Чери, ела насам!
Заобиколете ги! – Насам, Симс!
Карайте ги надолу!
Обърни ги, Бъстър!
Нека се съберат! Не ги пускай, Ларедо!
Помогни им. Вече са изморени, няма да бягат.
Къде са Дан или Тилър? – Тилър е на онова възвишение.
За миг зърнах Дан в бивака и после изчезна.
Бъстър виждал ли си Латимър? – Откак хукнаха, не.
Къде го видя за последен път?
Симс.
Дан носеше шарени гащи, нали? – И яздеше червената кобилка.
Ще го пазя до сутринта.
Намерихте ли го, Том? – Да.
Утре ще го погребем и ще му чета.
Що се отнася до жена му...
Ще и дадем цяла надница, все едно Дан е работил до края.
Добре. – Дай и...
Каквото друго там се сетиш.
Например чифт червени обувки.
Нали и той така искаше?
Голи идваме на този свят и голи ще си идем от него.
Господ дава и Господ взима. Благословено да е името Божие.
Бънк Кенели!
Ти подплаши добитъка. – Готов съм да изкупя греха си.
Заради теб загубихме Дан Латимър и 300-400 добичета.
Да, знам, че е заради мен. Бих дал дясната си ръка.
Който краде захар като децата, отнася пердаха като тях!
Вържете го за фургона! – Не, сър, няма да стане!
Тогава ще изядеш пердаха без опора. – Сбърках, но няма да стане!
Обърни се. – Недейте! Предупреждавам ви!
Щеше да го улучиш в челото. – Естествено.
Ти го гръмна, ти се погрижи за него.
Какво стоите? 2000 глави добитък чакат да ги съберете. Действайте!
Хайде, кажи го. – Не беше прав, господин Дънсън.
Благодаря ти, Мат. Щеше да ме убие.
Ще стискаш ли до дома? – Няма да му е лесно, но ще успее.
Грут ще те нахрани. – Разбира се.
Вземи и резервен кон. – Малко ще те заболи.
Бърз си, Мат. Ужасно бърз, но сърцето ти е меко.
Някой ден ще пострадаш.
Може би, но не е сигурно.
И тогава заваля. На десетия ден.
40 дни не спря. Прахът се превърна в кал.
Седмица солиден дъжд. Но той не плашеше хората.
Дъждът и Том... Сега момчетата се страхуваха от Том.
Пак ли говеждо? – Мислех за свинско с фасул,
но това ядене иска време,
а вие ми дишате във врата. – Яде ми се нещо друго.
Няма как, аз също не го обичам. – И аз.
Теб пък кой те пита? – Просто казах същото като теб.
Ще говориш така, когато остарееш като мен. А ти какво искаш?
Манджата е ужасно. – Направих каквото можах.
Отвратителна помия. Ще му кажа на Дънсън, че...
Сипи ми кафе.
Какво щеше да му кажеш на Дънсън? – Че трябваше да се върнем,
след като храната свършва. – Няма да се върнем.
Няма как да възстановя загубите, нямам пукнат грош.
Така че ще бъдем на намалени дажби и гадно кафе.
И то до края на прехода. Трябва да го довършим.
Съгласен съм с него. – И да не си, така ще е.
Давайте чиниите, кръвопийци.
На 60-ия ден се настанихме край Уачитас.
И добитъка и хората бяха уморени.
И дажбите ставаха все по-малки.
В хората нарастваше бунтът. Том го осъзнаваше, защото,
защото ги следеше. Следеше ги непрекъснато.
Казвам се Сътър. Пастир съм на стария Карууд.
Повече от 2000 глави добитък.
Вратът ми... Боли ме. Окачиха ме на въжето и...
Вкусно мирише. Не съм ял от 4 дни.
Много съм... – Дръжте го.
Донесете го тук.
Свестих се. За малко да хвърля топа.
Да разказвам ли? – Давай.
Старият Карууд имаше към 2000 глави добитък.
До Червената река всичко беше наред,
но при Уачитас ни нападнаха. – Колко души бяха?
Към стотина. Подплашиха добитъка и ни избиваха един по един.
Нямахме никакъв късмет. – Защо ти окачиха въжето?
С Карууд постъпиха по-лошо –
заковаха краката и ръцете му за фургона.
Ти как се отърва? – Извадих късмет, въжето се скъса.
При Червената река трябваше да свием на север, но...
Защо? – Моят приятел Джес Чизъм
е прекосил всичките щати. Та той ми каза, че до Канзас
единствената опасност са индианците.
Къде е ходил в Канзас? – В Абълийн. Там имало и железница.
Видял ли я е с очите си? – Ами...
Не мога да си спомня. – Дайте ми бръснач.
Искаш ли да дойдеш с нас? – Къде, в Мисури ли?
Не. Ще ми оставите ли малко храна? – Разбира се.
И аз няма да дойда. – Какво?
Няма да успеем. – Ще успеем. И ще продадем добитъка.
Какво ще ядем? – Говеждо.
А какво ще пием?
Дъждовна вода, ако се наложи. – Без мен, отивам на юг.
Ще тръгнем към Абълийн, Дънсън.
А ти какво ще кажеш, Фернандес? – Ако ще мра, ще мра на юг.
Поне ще има кой да носи цветя на гроба ми.
На тръгване се споразумяхме нещо.
Ще изпълните договорката ни. – Иначе?
Не искам да те убивам, Мейлър. – С какво?
Други желаещи? Да си кажат веднага или да замълчат завинаги.
Който се е хванал с тази работа, ще я свърши докрай.
Хайде, говорете и ще ви пратя при тях!
Къде отиваш?! – Да седна.
Какво ще сядаш, имаш работа! Внимавай!
Искам да пия вода.
Просто слушам.
Трябва да ги погребем.
Утре ще им чета.
Все ги трепе и все им чете.
Напълва някого с олово, просва го на земята, а после го опява.
Не стига, че убива човек, ами иска да направи и Господ съучастник.
Какво? – Не трябваше да ги убиваш.
И ти стреля. – Но мисля, че сгреши.
Недей да... – Мисленето не е само твоя работа!
Аз ли съм виновен? – И още как!
Е, и? – Ще ти се подчиня.
Улучиха те в крака, а? – Да.
Раната е повърхностна. – Патронът е излязъл.
Пак ти се размина. – И ти ли? Какво искаш да кажеш?
Нищо. И да ти го кажа, няма да ме послушаш.
Намери ли ги? – Изчезнали са безследно.
И таз добра. Трябва да му... Не, аз ще му кажа.
Тилър, Ларедо и Келси ги няма. – Какво?
Духнали са. – Откъде знаеш?
Отидох да ги будя, но ги нямаше. – Кога са избягали?
Нощес, докато са били на пост.
Някой знае ли къде са Тилър, Келси и Ларедо?
Офейкали са. Отмъкнали са патрони, брашно и сол.
Колко патрони? – Стотина.
Брашно? – Един чувал.
Крадливи свраки. Няма да отидат. Мат, вземи.
Не. Чери, вземи Грант, Бил и... – Грант ми стига.
Вероятно са поели на юг. Намери ги и ги доведи.
А, ако не искат? – Доведи ги.
Ще ви настигнем. – Ускоряваме крачката. Хайде.
И наистина я ускорихме. Том ни подканяше.
Мат, ръчкай ги повече, опашката те настига.
Добре.
Момчетата се надяваха Тилър, Ларедо и Келси да са офейкали,
защото им се пишеше лошо.
Чери и Грант бяха твърде добри, твърде бързи стрелци.
Стигнахме Червената река! – Стигнахме Червената река!
Ето я и твоята Червена... – Бива си я.
Последния път я прекосихме с много по-малко стадо.
Имахме само един бик и една крава. Е, тук можем да я прекосим.
Ще я прекосяваме до довечера. – Сега ще е прекосим.
Всички са изморени. – Изморените не бягат.
Не можем да поддържаме това темпо. – Ще го поддържаме
до завръщането на Чери. Тогава никой няма да бяга.
Маркирай, Ледър! – Дадено!
Тук има подвижни пясъци, маркирай!
Тук има още! Маркирай до онова дърво!
Ясно! – Как е при теб, Мат?
Дъното е стабилно. – Подкарайте ги направо!
Давайте, момчета! – Мат, пази ги да не се отклонят!
Отклонете ги!
Насочете ги по течението!
Одеялото ти е ето там, Том.
Искаш ли кафе? – Уловихме няколко загубени.
Бяха тръгнали по течението. Общо изгубихме 30-40 глави.
За 4 часа прекарахме 9000 добичета. Добре се справиха момчетата.
Защо не им го кажеш, Том? – Защото това им е работата.
Много се измориха. – Е, утре няма да се броим.
Боли ли те кракът? – Една крава го закачи.
Дай да погледна. – Утре ще го гледаш.
Трябва да поспиш, Том, наистина.
Онази нощ загубихме трима души.
Оттогава не съм спал и не сме губили повече хора.
Не можеше ли да прекосим реката и утре?
Питай Дънсън. – Можеше да не работим по тъмно.
Беше напълно безсмислено, все още имаме много път.
Понякога си мисля, че Дънсън откача.
Защо го казваш на мен? Щом толкова ти тежи...
На сутринта, когато превързвах крака на Том,
Чери се върна, както и предполагах.
Слизайте от конете.
Не обичам хора като вас да ме гледат от високо.
Би трябвало да пълзите в краката ми.
Чери, изпратих те за трима, ти водиш двама.
Келси предпочете да се стреляме. – Ларедо, Тилър, вие се наехте
да завършите пътуването. – Вярно е.
Откраднахте боб, брашно и патрони. Освен дезертьори, сте и крадци.
Според закона... – Аз съм законът и вие сте крадци!
Други възражения? – Знам какво ни чака, но...
Говори. – Ти си луд. Пиеш, не спиш...
И да не си луд, скоро ще откачиш. – Свърши ли?
И ние искаме да продадем добитъка.
В Абълийн има пазар, но ти се инатиш. Водиш ни в Мисури.
Още не съм свършил. Това стадо не е само твое.
То принадлежи на всеки беден и измъчен каубой в щата.
Не трябваше да бягам, а да остана и да те гръмна!
Подписах договор, но не с теб! – Свърши ли?
Да, вземи Библията и ни почети, след като ни застреляш.
По-скоро ще ви обеся.
Не, няма да ги обесиш.
Какво? – Няма да ги обесиш.
Кой ще ми попречи? – Аз.
Дайте ми пистолет!
Ще го бия! Пуснете ме! Той искаше да ме гръмне!
Пуснете го. Чери, дай пистолета.
Нали за него плачеш? Хайде използвай го.
Какво чакаш? Щом не ти се живее, просто го насочи към...
Късметлия си, Тилър. Размина се на косъм.
Мат, и ние откачихме като него.
Задръж го. Идваш ли с нас? – Къде отиваме?
В Абълийн. – Кой ще ни води?
Аз. – Ами Дънсън?
Той остава тук. Ние ще откараме стадото.
Съгласен съм. – И аз ще дойда.
Грут, а ти?
Ти сгреши, господин Дънсън.
Доста години изкарахме заедно и никога не съм ти противоречил.
Явно ми е станало навик, защото ще остана с теб.
Върви с тях. – Благодаря, много ме улесняваш.
Идвам с вас, момчета. – Подкарайте добитъка.
Бъстър, ти ще ни чакаш тук.
Ако ти трябвам, господин Дънсън, търси ме в Абълийн.
Хайде, Грут. Потегляме.
Ако имаме късмет, ще закараме стадото в Абълийн.
Чери беше прав – мекушав си. Трябваше да ги оставиш да ме убият.
Защото сега аз ще те убия. Все някога ще ви настигна.
Отсега нататък непрекъснато ще се оглеждаш
и когато ме видиш,
ще те убия, Мат.
Така Матю пое цялата отговорност върху плещите си.
Но всички надничахме зад гърба си да видим дали Том не е зад нас.
Спокойно, аз съм. – Помислих, че е...
Има ли кафе?
Подскачам като идиот при най-малкия шум.
Не може да ни е настигнал, нали? – Не знам.
Мат, мислех си, че...
Би било глупаво да дойде сам. Но ще го направи.
Най-вероятно ще се върне за хора и муниции.
Най-близкото населено място е Сан Фелипе.
Ранен е и ще язди внимателно. Това ще му отнеме 4 дни.
С потерята ще тръгне след час. Това са още 4 дни, стават 8.
До реката са точно толкова. – Или най-много 10 дни.
И още 4, стават 8. 8 и 8 прави 16. Общо 22 дни.
Пътуваме вече 4 дни. 22 минус 4 прави...
18. Още 18 дни. Не може да ни настигне по-рано, нали?
Ако и той си прави същата сметка, да.
И момчетата си правят сметката, плашат се от собствените си сенки.
Какво ли ще стане, щом ни настигне? – И аз се чудех.
Видя ли му физиономията, когато тръгнахме?
Не започнах аз.
Но не можех да го оставя да обеси Тилър и Ларедо.
Мислиш ли, че щеше да ги обеси? – Не знам.
Не беше прав. Дано в Абълийн наистина да има железница.
10 дни след като оставихме Том, предвижването вървеше добре.
Единствената неприятност беше, че Том е някъде зад нас.
Мат, ела насам.
Гледай.
Убили са я преди ден. – По-отдавна е било.
Куо? – Команчи.
Сигурен ли си? – Стрела на команчи.
Започна се. – Следите водят на север.
Продължаваме ли? – Ти кое предпочиташ?
Това, което оставихме, или онова, което ни чака?
Чери, с Бъстър разузнайте на 10-12 мили пред нас.
Идете при Грут да ви даде храна. Вземете си и пушките.
Тилър, предупреди хората.
Минаха три дни. Намирахме все повече следи от индианци,
но не и известие от Бъстър и Чери.
Това е Бъстър!
Жени! Жени и кафе! Видях ги! – Глупости.
Честна дума! Ядох пай, сухар и боб и пих кафе и уиски!
Къде си угоди така, Бъстър? – На 15-18 мили северно оттук.
Керванът им отива към Невада. Фургоните са на Донигъл.
Заселил се е в Невада и му карат нещата от Ню Орлиънс.
Имат бар, игрални маси, момичета... – Млъкнете!
И всичко това на 15 мили оттук? – Или на малко повече.
Значи на около 2 дни път. Кой иска да остане с добитъка?
Никой. Не ви виня. Тогава всички ще идем със стадото.
След 2 дни всички ще пием кафе. Зарадвайте и останалите.
Бъстър, къде е Чери?
Ами той реши, че няма смисъл да се връщаме и двамата.
Хубава ли е? – Помниш ли моята кобилка?
Така си и знаех.
Новината на Бъстър оживи момчетата. Не беше нужно някой да ги подканя.
Не бях виждал такива негодници!
Всички искат да водят, та да стигнат първи!
Никой не остана отзад! – Какво има?
Стори ми се, че чух нещо. – Колко остава до кафето, Бъстър?
Малко. Остана ли вода? С Чери минахме оттук през нощта.
Наближаваме.
Този пък какво иска? – Не знам, сега ще разберем.
Мат, чух изстрели. – Къде?
Май се стреля зад онзи хълм. – Чух изстрели!
Защо винаги крякат? – Не знам.
Трябва да са към стотина. – И аз така мисля.
Ще трябва да извикаме момчетата.
Лоредо. Ние ще се включим, докато дойдат.
Ами добитъкът? Ще се разбяга и после дни наред ще го събираме.
Знам, че спасяваме комарджии и няколко жени, но...
Ларедо, раздели момчетата на две групи.
Едната да иде ето там, а другата – зад могилата.
Като дойдете, ние ще излезем иззад фургоните.
И не оставяйте никого жив, защото ще нападнат стадото.
Е, Бъстър. Все още ли искаш кафе?
Готови ли сте? Не стреляйте, преди да ви се наложи.
Мат, ела насам! – Бъстър, свирни, като ги видиш!
Добре че дойде. Нападнаха ни преди около час.
Другите идват ли? – Да.
Ще се появят иззад хълма. Като дойдат, излизаме.
Предупреди останалите. – Тук има още оръжие, вземете си.
Целете се по-ниско. – А вие се накиснахте в калта.
Стреляте над тях! – Сигурно, не съм точна.
Не хабете патроните. Зареждайте. И стойте долу.
Защо сте толкова напушен?
Попитах защо сте ядосан. Защото...
Защото хората ви може да пострадат ли?
Стига сте дрънкали и пълнете. А така!
Нали ви казах да стоите долу? – Да, но се изправих.
Не мърдайте.
Готово. – Идат, Мат!
Хубаво. Госпожо! Наблюдавайте я да не мърда.
Благодаря. Оставете превръзката. Ще трябва да разрежа роклята.
Това притеснява ли ви? – Не.
Питах ви защо сте ядосан.
Защото добитъкът ви ще се разбяга?
Или просто не обичате да помагате на...
На кого? – Така си и знаех.
Сега ще ви заболи. – Повече мен, отколкото вас, нали?
Именно.
Бяхте прав, заболя ме. – Понякога ги мажат с отрова.
Съжалявам, че ви създадох... – Така, придържайте го.
На бузата ви има кръв. – Ще припадате ли?
Не и преди да направя нещо, което исках.
Видях плесницата. Какво стана?
Ще се оправи. Къде ще я носим?
Ето тук.
Колко от вашите пострадаха, Чери? – Малцина. Извадихме късмет.
Извинявай, просто... – Не се оглеждай, няма го.
Не съм и очаквала да дойде. Къде е?
При стадото. Пази. – Как се казва?
Матю Гарт.
Боли ли те? – Малко.
Голяма бъркотия създадох, нали? – Не знам, не бях там. Какво стана?
С един бърз поглед веднага реши, че съм...
Ядоса се. Не се оправдавам, просто...
Защо постъпи така? – Тя тази е дълга и широка.
Грут, ела насам.
Това е г-ца Мълей. – Приятно ми е.
Грут знае най-много за Мат. Тя се интересува от него.
Какво искате да знаете, госпожице? – Всичко, Грут.
Защо? – Днес се запознах с него и...
Веднага се сдърпахме. Искам да разбера причината.
Реши, че съм една от...
Стой на място. – Спокойно, Бъстър. Аз съм Мат.
Взех те за... Тая мъгла ще ме побърка.
По-добре да беше заваляло. – Той няма да те дебне в мъглата.
Знам, но те забелязах в последния момент.
Застъпвам в полунощ. – Хапни нещо, утре продължаваме.
Е, разказах ви цялата история.
Как бихте постъпили на мое място? – Как ли?
Толкова ли съм женствен? С тази брада – едва ли.
Бих поговорила с него, но дали той ще иска...
След няколко часа тръгваме.
Знам, но искам да говоря с него. – Наистина ли?
Наистина. – Добре, ще разбера къде е.
Матю Гарт? – Тук съм.
Грут ми каза къде сте. Исках да поговорим.
Треперите. Взели сте ме за Дънсън.
Да. Откъде знаете? – Грут ми разказа.
Мислех, че не ви е страх от нищо. – Страх ме е.
Страхът помага. – За какво?
Разбирам, а и мен ме е страх.
Затова говоря непрекъснато.
Повярвайте ми, наистина е така. Говоря си и сама пред огледалото.
Ще ви олекне, ако споделите. Можете да ме пратите по дяволите
или да ме ударите, ако това ще помогне.
Най-добре е да споделите. Няма причина да не...
Моля ви, наистина искам да поговорим.
По-добре ще е, отколкото да говорите с огледало.
Защо Дънсън приема нещата така?
Защото започна от нищото.
Превърна парче пустееща земя в най-голямото ранчо в Тексас.
Започна с един бик и една крава. – Я виж ти.
И когато най-накрая постигна целта си, се оказа,
че всичко е било напразно. Затова подкара добитъка към Мисури.
Казаха му, че няма да успее, но той си вярваше.
Просто нямаше друг избор.
Тогава започна да приема нещата по своя си начин.
Ако не беше така, нямаше да стигнем дотук.
Тръгна за Мисури и бе твърдо решен да стигне там.
А аз му отмъкнах стадото. – Обичаш го, нали?
Сигурно и той те обича. Човек не може да не те обича.
Хареса ли ти? – Бавно преценявам подобни неща.
Ще ти помогна да решиш.
Помогна ми, но би ли го направила отново?
Беше вкусно. – Да, щом има подходящи продукти.
Гладен съм като вълк. – Тогава защо не ядеш?
Изпратих Куо за дърва и го чакам да се върне.
По хълмовете вали като из ведро. Трудно ще прекосим реката.
Не ми се ще да останем тук. – Трябва да кажем на Мат.
Мат. Чери каза, че... – Да, чух.
И аз си мислех същото.
Тръгваме веднага. Потегляме момчета!
Чери, води ги. Бъстър, подкарай ги към плитчините.
Нещо друго?
Не можем да я вземем с нас, нали? – Ами...
Какво? – Не, не можем.
Къде се мотаеш? Тръгваме, а аз не съм ял!
Хайде събирай партакешите!
В това време Том събра потеря и муниции и тръгна след нас.
Не че го обвинявам. Беше се потил 14 години да има нещо,
а сега някой да му го отнеме... Може би и аз щях да постъпя така.
Нещо друго госпожо? – Не, Анди, благодаря ти.
Имаме си гости!
Откъде си, страннико? – От Тексас.
Оттук е минало едно стадо. – Мина.
Кога? – Преди седмица.
Момчетата ни помогнаха да отблъснем индианците.
Кога тръгнаха? – Преди 8. Утре ще станат 9 дни.
Вечерята е готова, хапнете с нас, господине.
Благодаря, но... – Аз ще се погрижа за господин Дънсън.
Откъде знаете името ми? – После ще говорим. Сядайте.
Мисля, че ядем от вашето говеждо. – Кой ви каза?
Човекът, когото смятате да убиете. – И това ли ви каза?
Изморен сте, нали? Изморен, гладен и малко ядосан.
Като хапнете, ще ви стане по-добре. Тогава ще поговорим.
Как я взехте от него? – Откраднах я.
Как откраднахте гривната ми? – Наистина ли ви интересува?
Как я откраднахте? – В дъжда.
Преди 8 дни, преди да прекара стадото ви през реката.
Не ви вярвам. – Не ми пука.
Това го вярвам. – Да говоря ли?
Ако не беше заваляло, сега нямаше да съм тук.
И вие нямаше да го намерите. Ще го убиете, нали?
Не ме разубеждавайте, защото... – Не ви разубеждавам!
Ще ви сипя още едно питие.
Значи той ви заряза.
Да му се ненадява човек.
Обичате ли го? – Очаквах да ме попитате.
Как да го обичам, като ме заряза? – Да, няма как.
Исках да тръгна с него, но той трябваше да закара стадото.
Каза ми, че няма да издържа и че не мога да го разубедя.
Толкова исках да тръгна с него, че...
Че краката ви се подкосиха.
Откъде знаете?
И други ли са го изпитали?
Защо искате да го убиете? – Защото е крадец.
Той не се мисли за такъв. – А трябва!
Преди 14 години го прибрах и го научих на сума ти неща.
Видя какво построих и знае, че един ден всичко ще бъде негово.
Земята, добитъка, всичко.
Дори сме си говорили да се задоми.
Да си намери силна жена, да му роди синове. Жена като вас.
Защо пък синове? – Защото няма да живея вечно.
Построих ранчото и си мислех, че имам син.
А се оказа, че нямам. Затова искам син.
Съжалявам, господин Дънсън. – Станете!
Станете и се обърнете. – Не ме командвайте, господин Дънсън!
Добре.
Дори не знам името ви. – Мълей. Тес Мълей.
Какво ще кажете, ако ви предложа половината си имот за един син?
Ваш ли? – Важното е само да е син.
Син на Дънсън от Мълей.
Срещу половината ви имот? – Точно така.
Ще ви родя син, господин Дънсън, ако се върнете у дома.
Така и предполагах. Кога си ударихте ръката?
Вече почти не ме боли. – Извадете пищова от превръзката.
С оръжие нищо не се постига.
Кога се влюбихте в него? – Когато...
Под фургона, в калта.
А вие кога се влюбихте в нея?
В коя? – В тази, която сте зарязали.
Той ли ви каза?! – Искам да го чуя от вас.
Сигурно и тя се е чувствала като мен, когато сте я изоставили.
Помните ли?
Помня.
Слава Богу, защото искам да ви помоля нещо.
Не ми отказвайте. – Какво?
Искам да дойда с вас. – Безсмислено е, няма да ме...
Знам, въпреки това, моля ви.
Добре. – Благодаря. Много ви благодаря.
Защо не го използвате? – Имате предвид...
Щеше ли да има смисъл?
Тръгваме призори. – Ще бъда готова.
100 дни път. Не видяхме жива душа 2 седмици.
Всички започнаха да мислят, че няма да има железница.
Няма го този Абълийн и това си е. – Подминали сме го.
Сигурно ще стигнем в Канада. Ще караме добитъка по леда.
Ще го намерим. – Но, ако няма железница...
Трябва да има. – Ами, ако няма?
Ще вървим, докато я намерим. – Или докато Дънсън намери нас.
Какво беше това? Чухте ли? – За първи път чувам този звук.
Водачите викат нещо.
Успяхме!
Здрасти! – Здравейте.
За Абълийн ли сте? – Радвам се да ви видя.
Към Абълийн ли сте? – Много ви се радвам.
Упътете ни и няма да ви пречим. – Нека се порадвам на гледката.
Отдавна го чакаме това говеждо, а и изобщо не ми пречите.
Искаме да стигнем в Абълийн. – Минете по краткия път.
Обиколният е покрай релсите. – Ще поемем по краткия.
Не бързайте, ще ви почакам. – Ще надуеш ли свирката?
Дадено!
Тези 12 мили не ни се сториха дълги.
Странно колко различно е чувството, когато насреща те очаква нещо.
Ето го, Мат.
Съмнявах се, че ще успеем.
Май и те се радват да ни видят.
Добре дошли. Кой е водачът? – Аз.
Казвам се Мелвин. – Матю Гарт.
Радваме се да ви видим, господин Гарт.
Не ги спирайте, нека продължат.
Машинистът ни каза, че идвате. – И той ни се зарадва.
Кой е най-прекият път до пазара? – През града.
Животните не са питомни. – Нищо, прекарайте ги през града.
Тъкмо хората ще ги огледат. Може ли да ви придружим?
Разбира се. Продължаваме!
Заповядайте, момчета.
Какво има? – Не сме виждали покрив от 3 месеца.
Седнете да поговорим по работа.
Господин Гарт. Как е малкото ви име? – Матю.
Аз работя за търговска компания "Гринууд"
и искам да купя добитъка. – Затова сме тук.
Колко глави добитък имате? – Не знам, тръгнахме с 9000.
По пътя загубихме към 700. – Последните пристигат довечера.
Нямаме обори дори и за половината. – Ще нощуват на улицата.
Да, може. Колко искате на глава?
Ами досега не съм търгувал. Вие колко предлагате?
Добре, 20 долара.
На глава ли?
20 долара на глава!
Не искам да се пазаря с вас. Ще ви дам най-високата цена
за 500 глави добитък и ще взема цялото стадо.
Май ще си купите доста месо.
Защо машинистът не е тук, та пак да надуе свирката?!
До довечера ще подготвя договора.
С Бъстър ще уточним нашите разходи. Ще се видим след два часа.
Имате ли нужда от пари в брой?
Трябва да платя на момчетата. – Довечера ще се разплатите.
Благодаря и довиждане. – Довиждане.
Минали са оттук преди не повече от 4-5 часа.
Този ден ще остане знаменателен в историята на Абълийн.
На 14 август 1865 г.
завърши първото "преселение" на добитък по маршрута на Чизъм.
Първото от последвали хиляди грандиозни преселения на животни.
Ето, Мат. Подпиши го.
Ето чека на Томас Дънсън за 50 000 долара.
Останалите – щом цената стигне 21 долара на глава.
Изтеглих кредит, за да платиш на хората си.
Те сигурно ще го отпразнуват. – И с пълно право.
Естествено. Човек има право 3 пъти в живота си да вие към луната:
Когато се жени, когато му се роди дете
и когато изпълни непосилна задача. Кога тръгвате, Мат?
Нямам представа. – Ще чакате Дънсън?
Говорих с твоите хора.
Чекът и фактът, че успяхте, няма ли да променят нещата?
Съмнявам се. – Сигурно съм луд, но...
Искате да избягам? – Не, разбира се.
А, ако аз поговоря с него? – Срещата ни е неизбежна.
Лека нощ, господин Мелвил. – Наспете се хубаво.
Ще се постарая. – Лека нощ.
Добър вечер, господин Мелвил. – Добър вечер.
Работата още не е свършила, а? – Още не.
Довършете я, момчета. И аз харесвам това момче.
Като приключите, аз черпя.
Бивакът му е на 2-3 мили край града.
Ще пристигне на зазоряване. Каза, че ще те убие.
Какво има, нещо не е ли...
Сигурно си мислиш, че съм в траур. Не исках да изглежда така.
Недей. Знам, че нямаш много време.
Изслушай ме и ще млъкна.
Той не е променил решението си. – Явно.
Видяхме железницата и реших, че ще размисли.
Но той е непоколебим.
Дори аз повярвах, че срещата ви е неизбежна.
Щях да те моля да бягаш, но и ти са като него.
Накарай ме да млъкна, Матю.
Господ да те пази.
Добро утро. – Добро утро.
Имаш ли огънче?
Обясних ви какво се иска от вас.
Не го забравяйте.
Води голяма потеря. – Колко са?
10-12 души. Ще кажа на Мат. – Добре.
Пристига с десетина души.
Знаеш, че Мат няма да използва пистолета си, нали?
Да.
Но аз ще ползвам моя...
Господин Дънсън. Ще го кажа още веднъж!
Кога най-сетне ще станеш мъж?!
Навремето ми каза никога да не взимам пистолета ти!
Страхлив, подъл...
14 години брах страх, но всичко ще бъде наред!
Ставай. Хайде, стани!
Престанете! Стига с този цирк! Спрете!
Бясна съм, предупреждавам ви! Дънсън, твърдеше, че ще го убиеш,
но за нищо на света не би го сторил! Стой, че съм бясна!
А ти, Матю Гарт? Остави се да ти разбият физиономията!
Само да можеше да се видиш колко глупаво изглеждаш! Не мърдай!
Каква глупачка съм! Поболях се от страх,
макар добре да знам колко много се обичате!
Трябваше друг да стреля в теб, щом той не иска. Ранен ли си?
Не, просто драскотина е. – Тогава не мърдай!
Не, всъщност реших друго. Хайде, избийте се!
Може пък и да ви дойде умът! Хайде, избийте се! Ето ви го!
Не става, празен е.
Ожени се за нея, Мат. – И аз мислех да...
Кога ще престанеш да командваш хората?!
Сега или поне... – Кога?
След като ти кажа още нещо. – Какво?
Като се върнем в ранчото, искам да промениш дамгата.
Ето така: Червената река "Д"
и с едно "М" от другата страна.
Не възразяваш, нали? – Не.
Заслужи си го.
Край
Превод: Орлин Василев
Редактор: Георги Доков & СИНЕАСТ
Допълнения и тайминг: СИНЕАСТ ®
2016 ©
Синхронизация за: Theatrical release version
/Release date: 20.06.2023/: RX8