Stalker (1979) (Stalker.DVDRip.RawPower.CD1_BG.srt) Свали субтитрите
"Какво беше това? Падане на метеорит?
Посещение на обитатели от космическата бездна?
Така или иначе, в нашата малка страна възникна чудо на чудесата - Зоната.
Веднага изпратихте войски там. Те не се върнаха.
Тогава обкръжихме Зоната с полицейски кордони..."
И навярно направихме правилно... Впрочем, не знам, не знам..."
Из интервюто на лауреата на Нобелова награда професор Уолъс, кореспондент на RAI
Ти защо ми взе часовника?
За къде се гласиш, теб те питам?
Нали ми даде дума, аз ти повярвах.
Добре, за себе си не искаш да мислиш. Ами ние?
Поне за детето си помисли!
Не успя да привикне към тебе, а ти пак ли започваш старото?
На старица станах. Довърши ме ти.
Тихо, ще събудиш Мартишка.
Не мога все да те чакам, ще умра!
Стягаше се за работа!
Обещаха ти нормална човешка работа!
Скоро ще се върна.
В затвора ще се върнеш!
Само че ще ти дадат не 5, а десет години!
И през тези 10 години няма да имаш нито Зона, нито нищо!
А аз за тези 10 години ще пукна!
Господи, че то за мене навсякъде е затвор!
Пусни ме!
- Няма!
Пусни ме ти казвам!
Заминавай! Дано там изгниеш!
Проклет да е денят, когато те срещнах, отрепко!
Самият Бог те е проклел с такова дете!
И мене покрай теб, подлеца!
Скъпа моя, светът е непроходимо скучен.
И затова нито телепатия, нито призраци, нито летящи чинии...
Нищо това не може да го бъде.
Светът се управлява от чугунени закони и това е непоносимо скучно.
Тези закони, уви, не се нарушават.
Те не умеят да се нарушават.
И не се надявайте на летящи чинии, това би било твърде интересно.
Ами Бермудският триъгълник? Няма да започнете да спорите...
Ще започна. Няма никакъв Бермудски триъгълник.
Има триъгълник ABC, равен на триъгълник А-прим, Б-прим, Ц-прим.
Чувствате ли каква скука е заключена в това твърдение?
В средните векове е било интересно.
Във всеки дом таласъм, а във всяка църква - Бог.
Хората са били млади! А сега всеки четвърти е старец.
Ох, колко е скучно, ангелче.
Но вие говорехте, че Зоната е...
зараждане на свръхциливизация...
Сигурно също е скука, някакви си закони, триъгълници,
и никакви духове и, разбира се, никакъв Бог.
Защото ако Бог е същият този триъгълник...
тогава просто не знам.
Това е за мен! Прекрасно!
Извинете, приятелко.
Тази дама любезно се съгласи да дойде с нас в Зоната.
Тя е мъжка жена. Казва се...
Извинете, как се казвате...
Вие какво, наистина ли сте сталкер?
Момент... всичко ще ви обясня.
Вървете си...
Кретен.
И все пак се напи.
Аз ли? В какъв смисъл?
Пийнах си, както го прави половината от народонаселението.
Другата половина направо се напива. Включително жените и децата.
А аз просто си пийнах.
По дяволите, разлели са нещо...
Пийте. Още е рано.
Може би, по чашка за из път?
Как мислите?
Махнете това.
Ясно. Сух закон. Алкохолизмът - бич за народите.
К'во пък, ще пием бира.
Тоя какво, с нас ли е?
Нищо, не поизтрезнее. И той трябва да бъде там.
А вие наистина ли сте професор?
Ако ви харесва...
Тогава разрешете да се представя. Казвам се...
Казвате се Писателят.
Добре, а аз как се казвам?
Вие сте Професорът.
Разбрано, аз съм писател...
и естествено всички ме наричат Писателя.
И за какво пишете?
- За читателите.
Очевидно е, за друго не си струва да се пише.
Въобще не си струва да се пише за нищо.
А вие какъв сте... химик ли?
По-скоро физик.
Навярно също скука. Търсене на истината.
Тя се крие, а вие я търсите навсякъде.
На едно място сте копнали - аха, ядрото се състои от протони.
На друго сте копнали - красота:
триъгълник ABC е равен на триъгълник А-прим, В-прим, С-прим.
Виж, при мен работата е друга.
Аз изравям истината, а в същото време с нея нещо се прави,
копая уж истина,
а накрая изкопавам купчина... извинете, няма да кажа какво.
Добре сте си вие!
А примерно в музея стои някакво антично гърне.
Едно време в него са правили обяда,
а сега той предизвиква всеобщо възхищение...
с лаконичността на рисунката си и неповторимостта на формата.
И всички охкат и ахкат...
А изведнъж се изяснява, че това не е някаква антика,
а е пробутано на археолозите от някакъв шегаджия...
просто за веселбата.
Ахканията, колкото и да е странно, стихват. Ценители...
Вие през цялото време за това ли мислите?
Боже опази!
Аз по принцип рядко мисля. За мен това е вредно.
Невъзможно е да се пише и през цялото време да се мисли за успех или провал.
Естествено! Но ако мене няма да ме четат след сто години,
то тогава от какъв зор въобще да пиша?
Кажете, професоре, защо се забъркахте в тази история?
За какво ви е Зоната?
В известен смисъл аз съм учен.
А на вас за какво ви е?
Моден писател сте.
Навярно жените ви висят на гроздове по врата.
Вдъхновението е загубено, Професоре. Отивам да разпитам.
Че вие какво, отписахте ли се?
- Какво? Ами да, в известен смисъл.
Чувате ли? Това е нашият влак.
Вие ли свалихте капака на машината?
- Да.
Люгер, ако не се върна, мини при жена ми.
По дяволите, забравих да си взема цигари.
Не се връщайте.
Че защо?
- Не бива.
Ама и вие сте.
- Какви сме?
Вярвате във всяка щуротия.
Ще се наложи да се остави за черни дни.
А вие действително ли сте учен?
Лягай!
Не мърдайте!
Вижте, няма ли никой?
По-бързо, бе!
Няма никого.
Вървете към този изход.
Ама какво става, Писателю?!
Тубата, не сте я забравихте?
- Тук е, пълна.
Одеве ви говорих...
Всичко е лъжи. Плюл съм на вдъхновението
От къде да знам как се нарича това, което искам?
Откъде да знам какво е в действителност, не искам ли това, което искам?
Или, да кажем, действително не искам това, което не искам?
Това са неуловими неща:
струва си да ги изкажеш и техният смисъл изчезна, топи се,
изпарява се, като медуза на слънце.
Моето съзнание иска победа на вегетарианството по целия свят.
А подсъзнанието жадува за парченце сочно месо.
А какво искам аз ли?
Световно господство.
Тихо!
За какво е локомотив в Зоната?
Обслужва заставата. По-нататък няма да отиде.
Не обичат там да ходят.
По местата! По местата ли сте?
Дежурните дойдоха. И поне да изключат телевизора.
По-бързо!
Идете, вижте, има ли дрезина на пътя?
Каква дрезина?
- Вървете, вървете...
Вървете се, сам ще се оправя.
Тубата!
Дайте!
Хвърлете си раницата, пречи ви.
Вие сте олекотен, като за разходка.
Ако улучат някого, да не вика, да не се мята.
Ако ни видят - ще ни убият.
Когато всичко затихне, пълзете назад към заставата.
На сутринта ще ви вземат.
Няма ли да ни настигнат?
Те се боят от нея, като от огън.
Кои?
Е,... вече сме у дома.
Тихо е!
Това е най-тихото място на света. После сами ще видите.
Колко е красиво! Няма никого.
Ние сме тук.
Трима души за един ден, не могат всичко да изплашат.
Защо? Могат.
Странно, цветята нещо не миришат. Или аз...
Не усещате ли?
Блатото вони, това го усещам.
Не, това е река. Тук има река.
Недалече оттук е имало цветарник, а Дикобраз го е изпотъпкал.
Но миризмата още дълго оставаше, много години.
А защо го е стъпкал?
Не знам.
И аз го питах защо.
А той каза: "По-късно сам ще разбереш".
Струва ми се, че той просто ненавиждаше Зоната.
Що за фамилия е това - Дикобраз?
Прякор, също като при вас.
Той водеше хора в Зоната от години и никой не можеше да му попречи.
Моят учител. Той ми отвори очите.
И го наричаха тогава не Дикобраз, а Учителя.
След това нещо се случи с него, нещо в него се пречупи.
Макар че по моему, той просто беше наказан.
Помогнете ми. Трябва да завържа гайките към тия ленти.
А аз... ще се премина.
Оттук трябва...
Само не се разхождайте тук.
Къде тръгна?
Може би иска да е сам.
Защо? Тук и тримата не ни е приятно.
Свиждане със Зоната. Той е сталкер.
И какво следва от това?
Виждате ли, сталкер е призвание в някакъв смисъл.
Аз си го представях иначе.
- Какъв?
Ами, Кожени Качулки, Многоглави Големи Змии...
Неговата биография е по-страшна.
Няколко пъти е лежал в затвора, тук се е осакатил.
Дъщеря му е мутант, "Жертва на Зоната", както се казва.
Май е без крака.
И какво е направил този Дикобраз?
И какво значи "бил е наказан"?
Да не е епитет?
Един прекрасен ден Дикобраз се върна оттам
и неочаквано забогатя.
Страшно забогатя.
- Един вид наказание?
А след седмица се обеси.
Защо?
По-тихо!
Това пък какво е?
Преди 20-тина години май е паднал метеорит.
Изгорил селището до основи.
Търсили тоя метеорит и естествено нищо не намерили.
А защо "естествено"?
След това тук започнаха да изчезват хора.
Идваха тук и не се връщаха.
И накрая решиха...
че този метеорит съвсем не е метеорит.
И за начало...
поставиха бодлива тел, за да не рискуваха любопитните.
Оттук плъзнаха и слухове, че някъде в Зоната има място...
където се изпълняват желанията.
Естествено, Зоната започнаха да я охраняват като зеницата на окото.
Че то малцина ли имат някакви желания?!
Какво е било, щом като не е бил метеорит?
Нали ви казах, не се знае.
А вие самият какво мислите?
Нищо не мисля. Така е по-добре.
Послание към човечеството, както говори един мой колега.
Или подарък.
Ама че и подаръче.
Защо им е притрябвало това?
За да ни направят щастливи.
А цветята пак цъфтят, но нещо не миришат.
Извинете, че ви зарязах тук, но все едно беше равно да вървим.
Чухте ли?
А може би е истина, че тука живеят?
Кои?
Нали ми разказвахте.
Туристи, които са били тук, когато е възникнала Зоната.
В Зоната няма никой и не може да има.
Какво пък, време е.
А как ще се върнем?
Тук не се връщат.
- В какъв смисъл?
Да вървим, както се разбрахме.
Ще ви давам посоката.
Отклонението от нея е опасно.
Първи ориентир - последният стълб.
Вървете първи, Професоре.
Сега вие.
Старайте се стъпка в стъпка.
Господи! А къде е...
Те какво, тук ли са останали? Хората?
И кой знае за тях.
Помня как се качваха на гарата, за да дойдат тука.
Още бях малък.
Тогава всички мислеха, че някой иска да ни завладее.
Давайте вие, Професоре.
Вие, Писателю.
Ей там е вашата стая. Ние сме натам.
Защо надувахте цената? Това е на една ръка разстояние.
Да, но ръката трябва да е много дълга.
Такава нямаме.
Оставете! Недейте!
Не бива, не пипайте!
Не пипайте, бе!
Вие откачихте ли? Какво правите?
Това не е място за разходки.
Зоната изисква уважение, иначе наказва.
Само опитайте още веднъж... Вие какво, език ли нямате?
Нали ви помолих!
Натам ли?
Да. Стигнете, влезте и веднага наляво.
Само че ние няма да отидем там. Ние ще заобиколим.
А това защо?
Там не ходят.
В Зоната колкото е по-дълъг пътят, толкова рискът е по-малък.
А напряко да не е смъртоносно?
- Казаха ви, че е опасно.
А в обход не е ли?
- Опасно е. Но там не минават.
Малко ли кой къде не ходи?! А ако аз все пак...
Слушайте, вие какво...
Минавайте в обход! Че тук всичко се вижда.
И тук риск, и там риск. За какъв дявол!
Много лекомислено се отнасяте към това.
Писна ми от тия ваши гайки и ленти.
Вие както искате, аз отивам.
Вие сте невменяем.
- А вие самият, знаете ли...
Може ли аз?
Излиза вятър...
Усещате ли? Тревата...
Какво пък, тогава още повече.
Какво "още повече"?
Почакайте!
Махнете си ръцете!
Нека Професорът бъде свидетел, че не съм ви изпратил там.
Вие отивате по собствена воля.
По собствена. Още какво?
Нищо. Вървете.
И дай боже, да ви провърви.
Слушайте!
Ако изведнъж забележите нещо
или даже почувствате нещо особено,
веднага се връщайте, иначе...
Само не ми завирайте железа във врата.
Стойте! Не мърдайте!
Защо?
- Защо "защо"?
Защо го спряхте?
- Мислех, че вие...
Какво се случи? Защо ме спряхте?
Не съм ви спирал.
А кой? Вие ли?
Дявол знае...
Браво на вас, гражданино Шекспир.
Напред да се върви е страшно, а назад - съвестно.
И затова се изкомандвах сам себе си. Даже изтрезнях от страх.
Какво?
- Прекратете.
Защо ми изляхте бутилката?
- Прекратете, настоявам!
Зоната е много сложна система...
от капани, като че ли, и всички са смъртоносни.
Не знам какво става тук в отсъствие на човека.
Но трябва тук да се появят и хора, тъй като всичко се задвижва.
Старите капани изчезват, появяват се нови.
Безопасните места стават непроходими.
Пътят ту става лек, ту се обърква до невъзможност.
Това е Зоната.
Може даже да ти се стори, че е капризна.
Но тя е такава, каквато сме я направили чрез своето състояние.
Случвало се е хора да се връщат от средата на пътя.
Имало е и такива, които са загивали пред самия праг на стаята.
Но всичко, което става тук, зависи не от Зоната, а от нас!
Добрите ги пуска, а на лошите отрязва главите ли?
Не знам.
Струва ми се, че тя пуска тези, които...
нямат никакви надежди.
Не лоши или добри, а нещастни.
Но и най-нещастният загива, ако не умее да се държи.
Провървя ви, тя ви предупреди, а можеше и да не го направи.
Ами аз ще ви изчакам тук,
докато не се върнете ощастливени.
Това е невъзможно!
Нося си сандвичи, термос...
Без мен няма да издържите и един час.
Второ, тук не се връщат по пътя, по който са дошли.
И все пак, аз бих предпочел...
Тогава моментално се връщане.
Ще ви върна парите с изключение на известна сума
за безпокойството, да кажем...
Изтрезняхте ли, Професоре?
Добре. Хвърлете вашата гайка.
Къде сте? Елате тук!
Какво, уморихте ли се?
О, Господи!
Май ми се струва, че пак ще ни четат конско, съдейки по тона.
Нека се изпълни това, което е замислено.
Нека повярват.
И нека се посмеят над своите страсти.
Ами това, което те наричат страст, всъщност не е душевна енергия,
а само търкане между душата и външния свят.
А главното е да повярват в себе си.
И ще станат безпомощни, като деца,
защото слабостта е голяма, а силата - нищожна.
Когато човек се роди, той е слаб и мек,
когато умира е твърд и корав.
Когато дървото расте, то е нежно и гъвкаво,
а когато стане сухо и твърдо, то умира.
Твърдостта и силата са спътници на смъртта.
Гъвкавостта и слабостта изразяват свежестта на битието.
Затова това, което се е втвърдило, то не побеждава.
Елате тука! Доста добре вървим.
Скоро ще дойде сухия тунел, а там вече ще е по-леко.
Не урочасвайте.
Какво, вървим ли?
- Разбира се. Защо?
Мислех, че само искате нещо да ни покажете.
Какво ще правим с раницата ми?
- Какво се е случило с нея?
Оставих я там. Не знаех, че отиваме.
Сега нищо не можеш да направиш.
- Не, трябва да се върна.
Това е невъзможно!
- Не мога без раницата!
Разберете, още никой не се е връщал по същия път!
Майната й на раницата. Какво носите в нея, диаманти ли?
Стаята ще ви даде всичко, което поискате.
Наистина. Свръхглавите затрупват с раници.
Има ли още много до стаята?
По правата са около 200 метра, но тук няма такова.
Да вървим.
Оставете своя емпиризъм, Професоре. Чудото е извън емпиризма.
Спомнете си как свети Петър едва не потънал.
Вървете, Писателю.
На къде да вървя?
По тази стълба.
Професоре, къде сте?
Ето го и сухия тунел!
И това ако е сух!
Това е местна шега. Обикновено трябва да се плува.
Почакайте, а къде е Професорът?
Какво?
- Професорът изчезна!
Ама и вие! През цялото време вървеше зад вас.
Изглежда се е отделил и се е загубил.
Абе не се е загубил! Сигурно се е върнал за раницата си!
Сега няма да се измъкне!
Може би да почакаме?
Не бива, тук всяка минута всичко се мени. Ще се наложи двамата да продължим.
Вижте, какво е това? От къде е?
Нали ви обясних вече.
- Какво си обяснил?
Това е Зоната, разбирате ли? Да вървим по-бързо, тук...
Ето го и него!
Разбира се, аз съм ви признателен, че вие... само...
Как попаднахте тук?
По-голямата част от пътя го пропълзях сгънат на четири.
Невероятно. Как ви се удаде да ни изпреварите?
Как "да ви изпреваря"? Аз се върнах за раницата си.
А откъде е тук нашата гайка?
Боже мой, това е... Това е капан!
Тук Дикобраз специално е закачил гайката.
Как Зоната ни е пропуснала?
Господи, няма да направя и крачка сега...
Хубавичка работа.
Край! Почивка!
Само стойте по-далече от тази гайка, за всеки случай.
Аз си мислех погрешно, че Професорът няма да се измъкне.
Аз само...
Никога не знам предварително какви хора водя.
Всичко се изяснява едва тук, когато вече е късно.
Ние сме добре, главното е, че чувалът с гащите на Професора е цял.
Не си завирайте носа в чуждите гащи, ако не разбирате.
Че какво толкова за разбиране? Да не е Нютонов бином.
А то същото, психологически бездни.
В института сме на "червено".
Средства за експедиция не ни дават.
Натъпкваме раниците с всякакви манометри-лайнометри...
проникваме нелегално в Зоната...
и всички тукашни чудеса ще проверим с алгебрата.
Никой по света си няма понятие за Зоната.
И тук е сензация, разбира се.
Телевизията, поклонници пишат с трепет, лаврови венци носят.
Появява се нашият Професор, целият в бяло
и заявява: "Дрън-дрън, туй-онуй".
Всички зяпват с усти
и крещят в хор: "Дайте му Нобелова награда!"
Драскач дрипав, психолог самороден.
Можеш да драскаш по стените, отрепко бездарна.
Вяло е. Не можете!
Не знаете как се прави това.
Добре, аз отивам за Нобелова награда.
А вие за какво бързате? Искате да подарите на човечеството
перлите на своето продажно вдъхновение?
Плюл съм на човечеството. От цялото ваше човечество...
мене ме интересува само един човек - аз.
Струвам ли нещо или и аз съм същото лайно, както и някои други.
А ако разберете, че всъщност сте...
Знаете ли какво, господин Айнщайн, не желая да споря с вас.
В споровете се ражда истината, проклета да бъде.
Чуйте, Чингачук...
Вие сте водили тук много хора.
Не толкова много, колкото ми се иска.
Не е там работата. Защо са идвали тук, какво са искали?
Преди всичко щастие.
Да, но какво именно щастие?
Хората не обичат да говорят за съкровеното си.
И накрая, това не касае нито вас, нито мене.
Във всеки случай ви е провървяло.
А аз през целия си живот не съм видял нито един щастлив човек.
Аз също.
Те се връщат от стаята, аз ги извеждам назад,
и повече никога не се срещаме.
Все пак желанията не се изпълняват мигновено.
А вие самият, никога ли не сте искали да се възползвате от стаята?
И така ми е добре.