BBC The Life Of Mammals - Part 8 - Living In The Trees (2002) Свали субтитрите
Суриката в пустинята Калахари. През нощта те спят в дупки в земята.
Хранят се единствено с това, което им попадне по земята.
Те са бързи и опитни бегачи.
Колкото и странно да е, те се катерят и по дървета и не без причина.
Първата им работа рано сутрин е да се погреят на слънце.
След като нагреят козината си е време за закуска.
Повечето време те търсят храна по земята.
Но с глава забучена в пясъка, може да ви нападне хищник.
Многото им врагове ги принуждава винаги да оставят един часовой.
Но те биха били безполезни, ако не могат да виждат над тревата,
затова се катерят колкото може по-нависоко, за да виждат по-надалеч.
Ноктите на суриката не са дълги, нито пък имат друго средство за катерене.
Въпреки това те са учудващо пъргави горе по дърветата.
Можем да ги видим качени на всяко достатъчно високо дърво.
За суриката-часовой способността да се катери е важна,
но за други бозайници тя е от жизненоважно значение.
Тези животни прекарват почти цялото си време по дърветата,
а за това определено са нужни средства за катерене.
Живот сред клоните
Какво ли е тялото на дървесните обитатели?
Здрави и дълги лапи, които да стигат по-далечните клони
и може би дълга опашка за равновесие? Нищо подобно!
Това е капски даман
и този сафари хотел в Кения е техният плаж.
При вида на тялото им човек ще си помисли,
че колкото зайците се катерят по дърветата, толкова и те.
Истината е, че те се катерят учудващо сръчно
и причината за това се крие в техните много особени задни крака.
Жилавите им стъпала не изглеждат особено пригодени за това
и човек може да разбере тяхната особеност,
само когато даманът спре да мързелува на слънце и отиде да търси храна.
Тези животни имат изключително гъвкав гръбначен стълб.
Той им позволява да тичат по дърветата с учудваща скорост.
Но точно краката са тези, които им помагат да се задържат горе.
Мускули в средата на ходилото издърпват нагоре центъра на стъпалото.
Тъй като възглавничките на ходилата им са влажни, се получава ефект на всмукване,
който макар и не много добре подобрявя захвата им на клона.
Като ги гледам как се катерят, ми се прищява
да застана под дървото с опъната мрежа, в случай че някое животно падне.
Ще попитате каква е наградата им за тази еквилибристика? Листата.
За даманът те са източник на храна и вода.
На земята е трудно да се намерят сочни листа,
но тук горе даманът може да открие всичко нужно за борени часове.
Ето защо катеренето за това животно е жизненоважно,
макар и честичко да губи равновесие.
За щастие тези дървета не са много високи, но в горите по света
има дървета десет пъти по-високи от това тук
и ако искате да не паднате от много високо, ще е нужно нещо повече от здрави лапи.
Важно е ноктите да са дълги, както и опашката.
И макар опашката да не ви се струва много полезна за катеренето,
тя помага за запазване на равновесието.
Това са тропическите гори на Америка, а това е обикновено коати.
Голяма част от храната си те намират по земята.
Катерят се по съвсем друга причина - за защита.
Усетят ли опасност, те веднага се спускат да се катерят.
А от няколко дни и ние разполагаме със средство за катерен.
Първо, изстрелваме въдица около дебел клон, за да издърпаме нагоре въже.
После с помощта на скоби ръкохватки и противотежест и ето че се изкачвам.
Навсякъде по света дърветата се съревноват за слънчева светлина.
Тук, в тропиците, те растат много нависоко точно с тази цел.
Точно тук горе, на повече от 30 м от земята, се крие истинското богатство на тези гори.
Една трета от повърхността на планетата е покрита с най-различни дървета.
Така че не е учудващо, че телата на различни видове бозайници
са се адаптирали и са придобили необходимите умения
да се катерят по дърветата в търсене на храна.
Дъждовна тропическа гора - това е представа на повечето хора за истинска гора.
Тук има по-голямо разнообразие от храна от където и да било.
Най-очевидният източник на храна, разбира се, са листата.
Тук горе те определено са в изобилие.
Но истината е, че листата не са особено хубава храна.
Те са доста твърди, трудно смилаеми и всъщност не са особено хранителни.
Един бозайник се е справил с тази трудност, движейки се по-малко.
Движенията на ленивеца сякаш са породени от неподходящи батерии.
Той се задържа на дървото не с помощта на мускули,
а с помощта на подобните си на куки нокти.
За коати не е тайна, че тук горе има и много друга храна освен листата.
Стига да си бърз и пъргав, може да си уловиш и птичка.
Ако не си, е, остават гнездата на някои птици,
а яйцата и малките пиленца са лесна плячка и вкусна храна.
Срещат се и ярки плодове със сочна кора,
достатъчно вкусни да накарат най-различни животни
да ги изядат и така да разпространят семенцата им.
А коати са доста непридирчиви.
Плодовете са най-хранителни за тях и трябва да ги стигнат преди да са паднали
и да станат храна на друг лакомник на земята.
Ако висите по клоните дълго време, ще ви допие вода.
Колкото и учудващо да е, вода тук горе не е трудно да се открие.
Понякога е по-лесно да утолите жажда тук горе, отколкото долу на земята.
Тези бромелиади, растение-ваза, са пълни с вода
а случва се чашките им да са приютили ларви и дори жаби.
Така че и протеините са налице.
Вълнестата маймуна често утолява жажда с водата в тях.
Затова тя рядко слиза на земята, а не й се и налага.
Тук горе, под небето, гората е пълна с разнообразна храна,
от която се възползват много бозайници.
Те са отлични катерачи и за разлика от мен се чувстват доста по у дома си.
Ето това са истински нокти за катерене по дърветата.
Принадлежат на малайската мечка в Индонезия. Тя също се храни с плодове
и прекарва по дърветата повече време отколкото останалите мечки.
Мечките нямат опашка, с която да пазят равновесие,
но това не притеснява малайската мечка - силата на лапите й е огромна
и тя по-скоро обгръща клоните, отколкото да тича по тях.
Ако се катерите така, слизането ще бъде толкова лесно колкото и качването.
Южноамериканският тамандуа се храни с мравки,
а силните предни крайници му служат за разравяне на мравчените гнезда,
но са полезни и при катерене.
Опашката му също е изключително важна, когато се катери.
Използва я да се захваща за клоните...
И всъщност му служи за пети крайник.
Така че той използва предните си крайници по същия начин като роднините му на земята.
Мускулите на опашката му са толкова силни, че могат да издържат тежеста на цялото тяло.
А това е от голямо значение!
Всяко дърво изобилства от термити и мравки,
но рано или късно тамандуа трябва да потърси храна другаде.
Налага му се да се спусне долу на земята.
Живот прекаран само на едно дърво не е по силите на един едър бозайник.
Всички те трябва да се придвижат към нови източници на храна.
Един от начините е да слезеш на земята и да се качиш на друго дърво,
но има и друг доста по-ефикасен начин -
да прескочиш от едно дърво на друго, тук горе.
В Южна Америка, вълнестата маймуна го постига с помощта на опашката си,
която е още по-дълга и силна от тази на мравояда тамандуа.
Малко пространство като това може да се преодолее с хватателна опашка,
но тя е безсилна при тази пропаст.
От тук това разстояние сигурно прилича на бездна
и е голямо предизвикателство за обитателите по дърветата.
Катериците обаче се справят с разстоянията с изумителна лекота.
Те са толкова леки,
че могат да препускат по тънките клони чак до върха им.
Те са и забележителни скачачи.
Силните им задни крака дават нужния тласък,
а дългата опашка те използват за кормило.
Късите им предни крайници омекотяват кацането също като амортисьори.
Отличното зрение им помага да преценяват разстоянията много точно,
което е най-важно, когато препускат по това триизмерно шосе.
Те са в силата си по време на рамножителния период,
когато мъжките започнат да преследват женските.
Започне ли преследването, скоро се появяват и други мъжки съперници.
Все пак накрая един побеждава.
Гонитбата започва отново, веднага щом приключи чифтосването,
така че женската може да се чифтоса с 8 мъжки само за ден.
Това разстояние е прекалено голямо, затова сивата катерица, подобно на тамандуа,
често трябва да се спусне на земята, за да претършува всички дървета наоколо.
Сивата катерица може да скочи на 2,5 м разстояние,
но има и друг бозайник, който може да скочи много по-надалеч.
Макар да се побира в дланта ми,
това животно може да скочи оттук до онова дърво там,
т.е. на повече от 15 м разстояние.
Изумително, нали?! За да наблюдаваме това, ще се върнем тук през нощта.
Острото им обоняние долавя семена и ядки
и с тези тук може би ще подмамя катерицата.
Това са летящи катерици.
Как летят ли? Ето вижте.
Може би "плъзгащи се катерици" би било по-подходящо име.
Но както и да се казват, те са забележителни животни.
Косматата мембрана, разпъваща се между китката и глезена им служи за крила.
Тези животни не си разпределят територии
затова може да се натъкнете на 6 от тях в една и съща гора.
Въпреки че това дребно създание изминава големи разстояния,
за да стигне до тъй ценната за него храна,
те са толкова добри "пилоти", че полетите им отнемат малко усилия.
В гори като тази, където източниците на храна често са разпръснати надалеч,
умението да се пътува бързо и надалеч с малко усилия,
се оказва от голямо значение.
Но в тези гори има и разстояния, които са трудни дори и за тези "летци".
За да могат да ги преодолеят, трябва да се качат по-нависоко.
Опашката и балансирането на обтегнатите им крайници им служи за насочване.
Така те променят колко опъната да е летателната им мембрана.
Можете да забележите как променят посоката,
така че когато две катерици излетят от едно и също място,
едната се приземява на друго дърво.
Но макар и да летят добре, катериците не могат да се изплъзнат от враговете си,
затова деня те прекарват в спане из хралупите и излизат навън само през нощта.
Подскачането от клон на клон
е сравнително малка стъпка за бозайниците, обитаващи дърветата,
но една група от тях е направила гигантски скок в еволюцията си.
Ръцете на тези животни са се превърнали в криле.
Крайниците от рамото до китката може и да са запазили формата си,
но ръцете и пръстите им са се променили напълно.
Това са летящите лисици - плодоядните прилепи на Австралия.
Те също както и насекомоядните си роднини
са единствените сред бозайниците с толкова мощни летателни органи.
Хралупите не могат да поберат едрото им тяло. Затова те спят на открито
в колонии, наброяващи понякога стотици хиляди екземпляри.
Палците им не са свързани с крилата и завършват накрая с нокът, подобен на кука.
С негова помощ, както и с тази на останалите нокти на задните лапи,
плодоядните прилепи се движат по дърветата с учудваща сръчност.
Макар крилете да им служат да преминават от едно дърво на друго,
тези бозайници все още не умеят да се приземяват добре.
Наближи ли мястото за кацане, прилепът се оставя на инерцията от полета.
После той спуска долните си крайници и се закача за клона чрез ноктите си.
Това е пример как би трябвало да стане, ако се следват правилата.
Обаче има места по-трудни за достигане.
Крилете трябва да се поддържат "в изправност".
Те са и лесно уязвими, но малките рани зарастват бързо.
Летателната мембрана е сред най-бързо растящите тъкани на бозайниците.
За да се разхладят те размахват крилете си.
Така както си висите под палещото слънце, може да стане доста горещо.
За излитането също е нужна специална техника.
Два-три маха с крилете повдигат тялото
и едва тогава ноктите се откачат от клона.
Това помага да не загубят прекалено височина.
Доста трудно е, особено ако носите малко,
тежащо една трета от собственото ви тегло.
Издигнат ли се във въздуха, плодоядните прилепи са изключителни летци.
С лекота изминават дълги разстояния
като 50 км само за една нощ,
когато трябва да намерят храна.
Висенето под палещото слънце намалява силно запасите им от течности,
така че често първата им работа е да отидат до най-близкото езеро на водопой.
Това създание пие вода по доста особен начин. Първо, потапя гръдния си кош във водата.
После се прибира в убежището си и облизва капчиците вода от козината си.
Но край езерата ги дебнат и опасности.
Крокодилите.
Прилепите докосват водата за части от секундата,
а крокодилите рядко са толкова бързи, че да ги уловят.
Но ако прилепът направи грешката да се потопи във водата,
става опасно.
Те са отлични плувци.
Най-голямата опасност идва, когато излязат на сушата.
При липса на място, от което да полетят,
прилепите са доста затруднени да се вдигнат във въздуха.
Сега е моментът за крокодилите да нападнат.
Но няколкото жертви, плячка на хищниците, не могат да навредят на колонията прилепи.
Само тук те наброяват изумителните 5 милиона екземпляра.
Животът в толкова големи групи има няколко важни предимства.
Летящата лисица се храни с най-разнообразни плодове и нектар.
Не е лесна работа да знаеш непрекъснато кой плод е узрял,
а някои от тях са и непредвидими.
Но ако няколко прилепа се завърнат, носейки аромата на даден плод,
новината, че тази храна вече е "в наличност",
бързо се разпръсква сред всички в колонията.
Всеки екземпляр познава дърветата и различните плодове, растящи по тях
и щом се стъмни ще отлети към любимото си място да похапне.
Ето защо никой от тези 5 милиона не си съперничи по време на ядене.
Макар големите крила да са подходящи за летене на дълги разстояния,
във въздуха те затрудняват маневрирането.
И когато прилепите се връщат призори да спят, враговете им дебнат в засада.
Орлите знаят къде е сляпото петно на прилепите и ги нападат от долу.
Но въпреки че орлите са доста силни,
плодоядните прилепи също не им отстъпват и един удар не винаги ги убива.
Хищниците са друга причина, поради която прилепите
живеят в толкова многобройни колонии.
При толкова десетки хиляди от тях наоколо
има голяма вероятност врагът да се нахвърли на някой друг.
Винаги ще се натъкнете на орлово гнездо край колония прилепи.
Двойка орли по време на размножаване изяжда близо 6 прилепа на ден.
Но и това не нанася особена вреда на колонията.
Орлите умеят да улавят прилепите във въздуха,
но те са се усъвършенствали в повалянето им от клоните.
Има и друг начин за придвижване из дърветата.
Вместо много удължени пръсти, служещи за опора на крилата,
тези животни имат много малки и здрави крайници с изключително силен захват.
Те отдавна ни вълнуват,
тъй като те са наследили най-ранните ни предци.
Повечето от тези създания са нощни животни и са дребни на ръст
и най-добрият начин да ги открием е ето с това - фенерче.
Изключително подвижни очи, уловени от лъча светлина.
Тезе очи принадлежат на тънкия лори.
Това лори е примат, чийто произход се крие в корените на маймуните,
Лори обитават Южна Индия.
Силната светлина наистина е най-добрия начин да открием лори,
но не и ако искаме да наблюдаваме поведението им.
За това трябва да се потопим в тъмнината.
Но с помощта на инфрачервените камери имаме рядката възможност
да наблюдаваме отблизо тънък лори, без да го изплашим.
Този бозайник се движи толкова безшумно, че ако не е този монитор,
едва ли щях да разбера, че той е ето там.
Лори имат много дълги палци, докато показалецът при тях е изчезнал,
така че захватът им е достатъчно голям да обхване доста дебели клони.
Те се държат толкова здраво за клона, че е почти невъзможно
да отлепите лори от дървото против волята му.
И точно умението им да захващат дървото, както и удължените им крайници,
им помага да преминават от едно дърво на друго.
Ето какво го е привлякло - плодовете.
Ето още едно от тях. Тънкият лори живее в малки групи от 4-5.
Нещо е привлякло погледа на този екземпляр тук.
Може би е бледата светлина от нашата камера.
Застана неподвижно.
Усетят ли опасност те застиват така.
Лори са бавноподвижни и не могат да се изплъзнат от враговете си.
Затова те застават неподвижно с надеждата да останат незабелязани.
Отново се раздвижи.
Те бележат пътя си с миризма.
Тази малка капчица е знак за другите, че някой вече е минал оттук.
Те мокрят лапите си в отделителна течност, за да оставят ухаеща следа.
Някои смятат, че мокренето на лапите им помага да се хващат по-добре,
защото урината им определено е доста лепкава.
И двете им очи гледат право напред, така че зрението им е стереоскопично,
нужно им да преценяват точно разстоянията.
В лова те се осланят на безушмността си, а не на бързината.
Тишината, като звуково укритие, им позволява да уловят изненадващо жертвата.
Задните крайници са като хватателна опашка, така че предните остават свободни.
Това е скакалец.
Това лори се е натъкнало на насекомо, наподобяващо пръчица.
Наричаме го богомолка.
Тя се отбранява по два начина -
като се маскира или като се опитва да сплаши врага ето така.
Но нито скакалеца, нито богомолката не може да се пребори с лори.
Само едно създание може да отнеме нещо от лапите на тънък лори...
И това е друг лори.
В Африка живее подобно създание,
но за разлика от тънкия лори е много по-жизнено и подвижно.
Сенегалското галаго е може би най-многобройният примат в цяла Африка,
но едва ли ще ви се удаде да го видите, защото се показва само през нощта.
И този бозайник си създава пътечки, които бележи с урината си,
така че можете да отгатнете кога смята да се покатери на друго дърво.
Те също са свързани с лори, а и на външен вид много им приличат -
силни хватателни пръсти, "стерео зрение" и големи уши.
Но за разлика от тънкия лори, те се придвижват по съвсем различен начин.
Когато ловуват, те разчитат на бързината си.
Наложи ли се, могат да прескочат разстояние 30 пъти по-голямо от тялото им.
Тази женска носи малкото си.
Скок като този не представлява трудност за сенегалското галаго.
Преди да отскочи, галагото се оглежда,
преценявайки кое е най-доброто място за приземяване.
Това е много важно, защото много от тези дървета са покрити с бодли.
Различни видове примати
са населили с колониите си почти всички гори в Африка.
Преди милиони години техните предци дори са живели и отвъд пределите на континента.
Някак си са успели да достигнат и бреговете на остров Мадагаскар.
И тъй като на този остров не са срещнали нито врагове, нито конкуренти за храната,
техният вид е еволюирал в най-чудати форми,
които сега обитават почти всяко кътче на Мадагаскар.
Това са лемури.
Най-приспособилият се от тях е златният бамбуков лемур.
Видът му е открит наскоро. Храни се с части на бамбуковото растение,
които биха убили друго животно.
Сърцевината на бамбука е пълна с цианид, а златният лемур изяжда 12 пъти повече
от количеството, което би убило друго животно с неговите размери.
Останалите растения на Мадагаскар имат други средства за защита.
Октоподовото дърво е покрито с огромни шипове,
но въпреки това то е дом на друг лемур, сифака.
Подскачането по тези дървета изисква много внимателно стъпване по клоните.
Опашката на майката е много подходяща за малкото да се хване,
но дори и все още малък, малките примати могат да се справят с бодлите.
Листата и плодовете на това дърво са главната храна за сифака и събирането им
изглежда дори по-опасно, отколкото ходенето по тези клони.
Решат ли да тръгнат нанякъде, тези лемури наистина са бързи.
Те се движат също като лемура, но движенията им са толкова бързи и уверени,
че отстрани изглежда, сякаш подскачат от клон на клон.
На забавен кадър можем да видим колко точно те се приземяват.
Докоснат ли клона, те могат веднага да отскочат пак.
Но ако не им се налага да бързат, всеки скок бива обмислен внимателно.
Отскачането става странично към посоката на полета,
така че завъртането на телата им става във въздуха.
Долните крайници, които са изтласкали тялото,
се завъртат напред и играят ролята на амортисьори по време на кацане.
Задните им крайници са издължени и тесни, с огромен палец,
за да могат да се закачат за клона, веднага щом се докоснат до него.
След броени секунди те отново политат.
А женската прави всичко това, носейки малкото на гърба си.
Слязат ли на земята, този начин на придвижване вече не върши работа.
Твърде дългите крака и много късите ръце правят невъзможно тичането "на четири крака",
така че отново им се налага да подскачат.
Но скоковете им са доста къси, тъй като няма клон, от който да се изтласкат.
Обратно по дърветата те отново могат да препускат на воля,
а и им се налага, за да избягат от опасен враг.
Това е фоса или дългоопашата вивера.
По бързина тя надминава лемурите сифака, но техниката й е напълно различна.
Видът й не произлиза от скокливите примати, тя е по-скоро огромна мангуста,
тичаща на четири крака.
Въпреки това вивера и сифака много си приличат.
Но стигне ли се до скачане надалеч, лемурът надделява.
Четирикрак бегач не може да се справи с такова предизвикателство.
Доловил е някаква миризма, това е разгонена женска.
Тя се е настанила на това дърво, заобиколена от няколко мъжки.
Битката за нея ще е доста голяма.
Необичайно дългата опашка е много удобна за пазене на равновесие,
затова тези животни могат да тичат и по тънки клони.
Женската сама избира мъжкия победител
и прогонва останалите, които не привличат интереса й.
Чифтосването им е доста шумничко, а и без съмнение е и трудно,
защото през цялото време им се налага да пазят равновесие върху клона.
Малко са ловуващите животни, които да надминат фоса по бързина
и да могат да вървят с главата надолу.
Това се удава на виверата, защото има много гъвкави глезени,
позволяващи й да завърти краката си назад.
За да открием царя на дърветата, трябва да посетим друг континент
и там ще трябва да се изкачим високо горе сред върховете на горите в Югоизточна Азия.
Това е домът на най-бързото животно сред безкрилите обитатели на този растителен свят.
Това създание е толкова бързо и подвижно, че може да улови птица във въздуха.
Наричаме ги гибони. Те са дребни на ръст маймуни.
Те споделят рекорда на сифака за най-дълъг скок - около 12 м,
но ги надминават по бързина.
Гибоните са изключителни акробати и дори могат да променят посоката си във въздуха.
Макар и наши далечни роднини, гледката на гибон, подскачащ от клон на клон
ни припомня колко сме неспособни да живеем като тях.
Ръцете ни са къси, палците - твърде големи, а на раменете и бедрата им липсва гъвкавост.
Лошо е и координирането между зрението и движенията ни.
Но има нещо, по което гибоните се отличават от нас и всички останали примати
и това е ябълковото съединение в китките им.
Именно то е, което ги прави фантастични акробати във въздуха.
Профучаването от клон на клон е обичайният им начин на придвижване.
Уникалната им структура позволява завъртането на тялото само около китката,
а това спестява доста сили.
Но движението с такава скорост крие опасност. Клонът може да се счупи, а скокът да е къс.
Изследователи смятат, че повечето гибони преживяват фрактура поне веднъж в живота си.
Случват се и смъртоносни злополуки.
Дървесният живот е пълен с опасности. Една грешка може да ви коства живота.
Успехът на хората започва от мига, в който стъпват на краката си и се изправят.
Но и коати, и тамандуа, и гибоните
ни доказват, че животът сред клоните определено си струва.
превод: piton4eto @ www.kolibka.com