The Forgotten (2004) Свали субтитрите
- Колко време прекара пред скрина в сравнение с предната седмица?
- По-малко...
- Колко по-малко?
- Не знам точно.
- Искаш ли да направиш предположение? Грубо? За цялата седмица?
- По-малко и от час на ден...
- И колко време измина от загубата ви?
- Мислиш си че пак ще направя предположение, нали?
- Колко време измина?
- 14 месеца, 6 дена. Ако искаш мога да ти кажа с точност времето в часове и минути. Не мога да го преодолея.
- Съжалявам. Просто паметта ви си върши работата.
- Ало?
- Здравей, какво правиш?
- O, тъкмо излизах. Закъснявам за срещата ми с Мънс.
- Слушай, мислех си че довечера може да излезем на вечеря.
- Не знам. Предпочитам да си остана вкъщи тази вечер.Съжалявам.
- Добре, няма проблем...
- Ще сготвя нещо хубаво.
- Не, не. Това ще е прекалено за теб.
- Не, аз го искам...
- Джим искам да го направя ,OK?
- Здравей Елиът...
- O, липсваше ми скъпа. Къде беше?
- Знам, не те потърсих.
- Не говори глупости, не исках да прозвучи така. Просто отдавна не сме се мотали заедно. Обади ми се, ще измислим нещо.
- С удоволствие.
- Довиждане.
- Имаш ли нужда от помощ?
- Аз... Паркирах колата си тук снощи, точно тук...
- Каква ви е колата?
- Червено Волво.
- Благодаря...
- И аз често забравям.
- Джим каза, че прекалено съм привързана към миналото.
- Как са нещата между вас? Имаше ли спорове тази седмица?
- Джим не спори, той преговаря...
- Как сте от физическа гледна точка? Как е сексът?
- Как щяхте да се почувствате, ако аз ви бях задала този въпрос?
- Как е сексът с г-жа Мънс? Бихте ли отговорил?
- Да. Но трябва да ви таксувам повече.
- Какво има?
- Имах кафе...
- Не, не и днес.
- Не, преди малко имах!
- Предложих ви, но ми отказахте. Миналият път пихте.
- Паметта понякога се подлъгва.
- Не съм го забравила! Все още усещам вкуса на кафето.
- Усещате аромата на моето кафе и възпроизвеждате вкуса му. Това е всичко.
- Наистина сте се привързала много към миналото си.
- Понякога умът има нужда от малко помощ, за да забрави някои неща.
- Тоест очаквате от мен да забравя сина си.
- Мислите ли че преувеличавайки някои от тези спомени за Сам, подсилвате себе си.
- Не... Защо бих го направила?
- Здравей, какъв е поводът?
- Ти... Връщането ти отново на работа. Мисля че е страхотно.
- Стига де. Това е просто необвързана журналистическа работа. Даже не съм сигурна дали я искам.
- Мисля че трябва да я подхванеш. Ще ти се отрази добре.
- Каква ще е книгата?
- "Психясалите жени и мъжете които ги обичат"...
- Шегувам се де. Ще е детска книжка.
- Съж.. Съжалявам.
- Няма проблем. Нека извадя хубавите чаши, които майка ти ни подари, става ли?
- Та като стана дума за "психясали"..
- Да.
- Каква ще е тази детска книжка?
- Какво си направил Джим?
- Какво?
- Какво си направил?
- Тели...
- Защо си разменил снимките?
- Не съм сменял никакви снимки.
- Мислиш ли, че това ми помага? Да го отдалечаваш от мен.
- Искам снимката на която сме тримата. Какво си помисли, че няма да забележа ли? Че няма да ми пука?
- Надявах се, че тука ще срещна други хора обичащи да се люлеят...
- Ти си първата.
- Ние се познаваме. Аз, аз съм Тели, помниш ли? Тели Парета... майката на Сам?
- Всички сме уморени от постоянните съболезнования, но и на мене ми липсва Лорън.
- Това е от мен за тази вечер. Трябва да тръгвам...
- Ти не ме помниш.
- Разбира се...
- Искаш ли моята люлка?
- Не.
- Искаш ли да дойдеш с мен вкъщи? Живея ей там...
- Лека нощ Аш!
- Ти наистина ме познаваш...
- И затова идваш с мен вкъщи.
- Джим...
- Моля те не ме карай да го забравя.
- Джим?
- Виж мамо!
- Побързай мамо!
- Ето там е самолетът ти.
- Да, знам.
- Сам...
- Джим Парета моля?
- Да, ще му оставя съобщение...
- Не мога...
- ...не мога да повярвам какво си направил...
- с албума и...
- ...и аз...
- бях много добре... но снимките в шкафчето...
- ти... ти...
- Искаш да ме накараш да те намразя ли? Искаш да ме накараш да те намразя ли?
- Моля те.. моля те.. моля те.. моля те...
- Тели...
- Тели?
- Не мога...
- да бъда с теб повече.
- Не искам да те виждам повече. Просто се махни.
- Тели почакай...
- Книгата... от книгата мога да се откажа но...
- ти заличи сина си...
- ти заличи момчето ми...
- ..Изпразнил си всичко. Отдалечи го от мен.
- Тели, почакай. Тели стой. Те винаги са си били празни!
- Какво? Какво? Какви ги говориш? Какво?
- Слушай. Започваш да се връщаш обратно...
- Д-р Мънс...
- Остави ме да си вървя, остави ме!
- Това... О Боже Тели, това е истината... Касетките винаги са си били празни.
- Знаете ли какви ми ги говори?
- Да.
- Той полудял ли е?
- Не.
- Детето ми... моят Сам...
- Тели...
- Никога не е имало Сам Парета.
- Ти никога не си имала син.
- Това е лудост...
- Много съжалявам. Исках да ти помогна лека полека. Но не си...
- Не, той изтри касетките, замени книгата с друга, празна. Как може да му вярвате? Сам, порасна, беше на 9.
- 9. Имам девет годишни спомени.
- Ти си си създала тези спомени Тели. Случват се такива неща.
- Много хора го правят. Казва се параамнезия. Представяш си един живот...
- Не. Всички си спомнят Сам. Всички!
- Тели, нямаше късмет. Имаше опасност за живота ти. Бебето беше недоразвито.
- Роди се мъртво. За малко и ти щеше да пострадаш.
- Спри...
- Посттравматичен шок. Протича различно при всички. Някои хора си създават цели въображаеми светове, с воъбражаеми приятели, любовници, деца.
- Спрете. Защо правите това? Защо и двамата се опитвате да го отдалечите от мен? Аз го създадох. Аз го създадох.
- Много е просто. Има снимки.
- Хората с твоето състояние, когато погледнат снимката виждат това, което съзнанието им каже да видят. Преди виждаше Сам.
- Не, Сам направи тези снимки. После помолихме една жена да ни снима тримата.Това е снимката, която Джим премахна. Имаме милиони снимки.
- Не, не, не, той изхвърли истинската книга!
- Тели!
- Тели надявах се да се справим с това без да те хоспитализираме.
Добре, добре...
- Не... има снимки които той не е барал...
- Ще ви ги покажа и ще приключим с това. Ще приключим!
- Тели...
- ...нека да седнем.
- Тели...
- Къде отиваш? Тели, Тели..
- Трябва да прегледам някои вестници. Всекидневниците от преди 14 месеца.
- Трябва да попълните това.
- Кой вестник искате да видите?
- Как... Как може да го няма на нито един от тези?
- Сигурна ли сте за датата?
- Какво се опитвате да намерите?
- "Предположения за смъртта на 6 Бруклински деца в изчезнал самолет"
- Как? Как е възможно..
- Трябва да вървя... Трябва да тръгвам.
- Елиът!
- Боже! Телли. Какво правиш в тая тъмница? Какво има?
- Скарах се с Джим. - O съжалявам,ела вътре.
- Скарахме се за Сам.
- Извинявай, за какво?
- Сам!
- Сам? Кой е Сам миличка?
- Елиът, той ми е син.
- Твой син!
- O, моля те. Ти познаваш синът ми, хиляди пъти си го гледал.
- Миличка, не разбирам какво искаш да кажеш?
- Казвам че го познаваше, говорила си с него, виждала си ни заедно, заведе го на мача на Метс и му купи онази шапка, която винаги носеше.
- Тели моля ти се, плашиш ме. Кажи ми какво не е наред?
- Тели?
- Тели!
- Кой по дяволите е това?
- Аз съм Тели Парета. Аш моля ти се.
- Махай се?
- Не!
- Спомни ли си коя съм?
- Да.
- Коя съм аз?
- Изглеждаш по- зле и от мен!
- Какво по дяволите правиш?
- Била съм тука веднъж със сина си. Помниш ли?
- Ти си ми стара фенка. Така ли?
- Да, така е. Ти, ти си хокеист...
- Бивш играч на Рейнджърс. Лорън се гордееше с това.
- Кажи на Лорън че съм й благодарен за това.
- Не следя хокейни мачове. Синът ми Сам беше фен на бейзбола.
- O, бейзбол.
- Страхотна игра.
- Това е единствения спорт, който можеш да играеш докато си подремваш.
- Ще пийнеш ли?
- Не. Просто исках да говоря с теб.
- За какво?
- За дъщеря ти...
- Аз нямам дъщеря.
- Всяка вечер ли се напиваш?
- Не, понякога съм пиян още по обяд.
- Какво искаш?
- Имах син...
- Синът ми Сам и дъщеря ти Лорън бяха приятели и аз от време на време идвах тука да го оставя, или да отидем заедно на кино.
Не може ли да говорим за това после?
- Кога после?
- След като се наспя.
- Знаеш ли, някой друг има дъщеря.
- Някой друг познава сина ти...
- не аз...
- O, това беше добро...
- Да не сме се оженили?
- Не и аз. Ти и Джим. Друг кой не знам.
- Нищо не знам. Не знам защо го няма по вестниците. Нищо не знам. Но не съм аз, не съм луда.
- Отиди и виж офиса си, това беше стаята на дъщеря ти...
- Това са нейни рисунки. Тя ги нарисува.
- Какво по дяволите си направила?
- Тя показваше стаята си на Сам. Аз бях там. Леглото й беше тука до стената. Масата й беше тука и имаше колажи от изрязани картинки от списания.
- Ти си се побъркала.
- Това беше нейната стая, стаята на дъщеря ти.
- Живущите преди мене тука просто са налепили тапети на детската стая.
- Не, не...
- Ще се обадя на ченгетата.
- Не, не, чакай, чакай... не помниш ли онези ужасни погребения?
- Ти, аз, бившата ти жена и съпругът ми...
-Махай се!
- Спомням си че изглеждаше много по- разстроен от жена ти.
- Тя беше повече като моя съпруг, опитваше се да скрие тъгата си в себе си.
- Но ти и аз...
- Слушай, слушай, слушай!
- Не сме се срещали на никакво погребение. Не те познавам, не познавам и синът ти!
- Лорън и Сам бяха приятели. Качихме ги на един самолет и ги изпратихме на почивка, но се загубиха. Починаха преди една година.
- Тогава ти не пиеше
- Откъде знаеш това?
- Запознах се с теб.
- Не беше такъв.
- Започна да пиеш преди 14 месеца, нали?
- Нали?
- Тогава почина Лорън!
- Никога не съм имал дете.
- Но преди това я помнеше.
- Всички помнеха децата ни.
- После се случи нещо. През последните дни или седмици,децата ни бяха забравени.
- Добре, стига толкова.
- Не, не, не! Кажи й името и ще си тръгна!
- Изричам името му всеки ден. Кажи го. Така че да го чуеш.
Лорън. Кажи го!
- Лорън.
- Сега се огледай отново.
- Тя беше тук...
- Тя живееше тук.
- Имам нужда от минутка. - Моля те, кажи ми ако... - Имам нужда от минутка!
- Искаш ли кафе?
- Не, благодаря.
- Знам че е трудно.
- Какво си спомняш?
- Обадих се на полицията.
- Виж, имаш нужда от помощ. Никога не съм имал дете.
- Наистина ти трябва помощ. Много съжалявам.
- Да... ОК.
- Само секунда моля.
- Така ще е най-добре.
- Мислят че всичко това съм си го измислила. Според теб измислено ли е?
- Трябва да тръгваме.
- Здравейте.
Аз съм Карл Дейтън от Националната Сигурност. Тели Парета?
-Поемаме я.
- Мога ли да ви видя документите?
- Проверете при капитан Милс, той ще потвърди.
- Здравей татко.
- Извинявай татко.
- Коя според теб трябва да си сложа татко
- Чакайте, чакайте! Къде е тя?
- Федералните я взеха.
- Спрете.
Трябва да я оставите.
- Г-н Корел отдръпнете се.
- Вие не разбирате.
- Тели. Махни се от мен.
- Спомних си. Спомних си.
- Махай се. - Спомних си!
- Тя е права!
- Хвани му главата.
- Бягай!
- Бягай!
- Т Е Л
- И! Тели.
- Лейтенант Поуп, казаха ми че е имало оплаквания срещу нея.
- Разби апартамента на един и после не искаше да си тръгва.
- Кой? На кой апартамента?
- Г-н Ашли Корел. Познаваш ли го?
- Не?
- Бивш грач на Ню Йорк Рейнджърс. Беше добър
- Какво общо има той с това
- Жена ти му е казала че синът ви е бил изчезнал и е мъртъв.
- Ние никога не сме имали син.
- Защо тогава е казала такова нещо.
- Жена ми има проблеми и се нуждае от помощ. Къде е тя?
- Предадена е на федералните агенти и е избягала от тях. Но г-н Парета защо федералните се интересуват от нея?
- Мене ли питате? Това е лудост.
- Те не се интересуват от апартаментите на хората и не преследват изчезнали деца.
- Никога не е имало дете.
- Прави каквото ти кажат, ОК?
- Добре мамо. Обичам те.
- Ще ми липсваш толкова много...
- Чао.
- Чао.
- Сам? - Да?
- Ще се видим... – ще се видим.
- Надявах се че ще дойдеш тук...
- Аз също...
- Не разбирам.
Мисля си че съм полудял.Знаеш ли...
Как мога да забравя малкото си момиченце?
Как? Не мога да го направя.
- Трябва да го направим. Защото не мога да се справя сама.
- Хайде, не трябва да се мотаем наоколо.
- Първо си мислех, че има нещо общо със самолетната катастрофа.
- Спомняш ли си самолета на TWA, който падна над Лонг Айлънд?
Всички си мислеха че е било някаква стрелба или ракета, но това е било история скалъпена от правителството за прикритие.
- Да, спомням си...
- Но после си помислих, как правителството е успяло да заличи спомените ни? Това не е възможно? Така че...
- Какво? - O, моля те не мисли че съм полудяла. - Вече не.
- Имал ли си чувството понякога, че някой или нещо те преследва?
- Нещо като наблюдение ли?
- Не, нещо от сорта на това, че понякога хората ги отвличат.
- За какво говориш?
- Похищение!
- Почакай малко, плашиш ме.
- Слушай ме. Какво знаем? Аз имам син, а ти дъщеря. Те си имаха собствен живот. Починаха и сега всички освен нас мислят че въобще не са съществували. Какво може да направи нещо такова?
- Не. Говориш глупости, трябва да има друго обяснение...
- Кой може да заличи децата ни? Всяка снимка, статии във вестниците,всеки спомен свързан с тях е изчезнал. Кой може да направи нещо такова?
- Не знам.
- Трябва да намерим някой хотел. Имаш ли пари в себе си?
- Не, нямам много. Имам кредитни карти.
- Забрави кредитните карти, ако ги използваме ще ни хванат.
- Не гледаш ли телевизия?
- Аз чета!
- Шибан *****.
- Не, шибаният редактор.
- Защо си ми толкова ядосан...
- Добре ли си?
- Да... вратата ми.
- ЕнЕсЕй, трябва да говорим с вас.
- Остането при колата! - Остането при колата!
- Насам!
- Къде отидоха? Къде отидоха?
- Влезнаха насам.
- Ето тук...
- Залегни...
- Мамка му, загубихме ги.
- Добре, претърсете полето. Ние поемаме улицата.
- Ок, хайде...
- Телъс обади се.
- Телъс, казвай.
- Какво виждаш, има ли нещо? - Не,полето е чисто.
- Добре, ела към нас.
- Ок, тръгвам. Каква ви е позицията?
- Ало? – Д-р Мънс, аз съм Тели.
- Тели. Къде си, добре ли си?
- Не. Тоест добре съм, но има хора които ни следят.
- Какво? Какво имаш впредвид?
– Има един човек при мен. Неговата дъщеря беше в същия самолет със Сам. В началото и той не си я спомняше, но сега започна да си спомня.
- Как ще обясните това? Как ще обясните това че ни следят?
- Тели, това е просто паника. Трябва да издържиш още малко? Кажи ми къде си и идвам веднага. Имаш нужда от помощ.
- Не, просто трябва да започнете да ми вярвате!
- Намерих един денонощен магазин.
- Но нямаха кой знае какво.
- Трябва да хапнеш нещо.
- Опитвам се да реша дали да е нещо солено или нещо сладко.
- Сладко...
- Искаше ми се да не го правиш.
- Не се притеснявай...
- Май веднага ще си легна.
- Ти успя. - Какво?
- Ти успя, а аз не. Забравих я.
- Как направи това?
- Не знам.
- Какво е това толкова важно нещо свързано с нас или децата ни?
- Имам впредвид, че децата ни са мъртви. Защо се опитват да ги заличат от паметта ни?
- Нали няма да тръгнем да ги търсим?
- Сам...
- Аш! Аш, събуди се...
- Хайде... Хайде. Събуди се.
- Събуди се, събуди се.. Хайде, събуждай се...
- Аш? Аш?
- Събуди се. – Тели по дяволите, какво правиш...
- Изслушай ме... Слушай ме!
- Не знаеше какво казваш, но си прав.
- Ако децата ни бяха мъртви, всичко щеше да свърши дотам.
- Защо след като си мислим че са мъртви, се опитаха да ги заличат от паметта ни? Защо искат да ги забравим?
- Мисля че децата са ни живи. Затова все още мога да го усетя, затова не мога да го забравя. Те са живи.
- Не чувстваш ли че Лорън е жива и е някъде там?
- Не знам, може би...
- Да!
- Обикновенно Джим излиза от офиса към 12:15.
- Когато Джим научи за сина ви, как реагира?
- Доста проблемно. Той обичаше Сам...
- Накарай го да каже името на Сам. Както ме караше мен да казвам Лорън...
- Внимавай!
- Махни се от пътя!
- Зад теб...
- Махни се от пътяяяя!
- Хeeeeй...
- О Боже! Убихме ли го? Мъртъв ли е?
- Не знам...
- Виждала съм го и преди този човек.
- Не отговаряй!
- Ало?
- Aлo? С Тели Парета ли говоря?
- Кой е това?
- Тели, аз съм детектив Ан Поуп.
- Не сме искали да нараним никого. Пред колата ни имаше един човек, който не искаше да се махне.
- Какво?
- Просто се опитваме да си намерим децата.
- Затвори!
- Да знам.
- Знаете? - Знам за случая ви. - Затвори!
- Това да не е Ашли Корел?
- Те отнеха децата ни.
- Искаха да повярваме че са умряли в самолетната катастрофа, но те не са .
- Ан? - Да? - Виж, знам че ще ти прозвучи налудничаво, но синът ми Сам Парета и неговата дъщеря Лорън Корел бяха на един и същи самолет.
- Как е възможно двама човека да помнят две различни деца, ако те не съществуваха?
- Джим.
- Здравейте...
- Извинявам се, познавам ли ви?
- Какво ти става? Това съм аз.
- Не се сещам. Бихте ли ми помогнали?
- Боже... Какво са ти направили?
- Аз съм... Тели...
- Съжалявам. Познаваме ли се?
- Познавам жена ти.
- Аа, сега разбрах. Аз не съм женен. Грешен Джим.
- Джеймс Уилиъм Парета!
- Коя сте вие?
- Познавате ли някой на име Сам Парета? – Не мисля.
- Може би ще помогне ако повтаряте името му? Сам...
- Съжалявам, не мога...
- Какво става с Джим?
- Това са те...
- Ей?
- Трябва да се махнем оттука. Някъде извън града, поне за тази нощ.
- Знам едно място, което е достатъчно далече.
- Тели...
- Той дори не ме позна...
- Забравил ме е.
- Заклевам се. Блъснаха човека, и той полетя към помпата, вижте. Вижте това!
- И човекът веднага стана. Не само че го видях, но и го чух. "Трес"... И след това веднага стана и замина.
- Няма никъде кръв?
- Трябва да има...
- Федералните искат да говорят с теб.
- Кво? – Детектив Поуп?
- Добре, ти изчакай тук, става ли?
- Аз съм Карл Дейтън. Национална Сигурност.
- Значи сте дошли да си наемете кола?
- Моля?
- Какво правите на моето местопрестъпление Карл?
- И какво общо има това с "Националната Сигурност"?
- Нямам право...
- ... право да... Да.. Трябва да си измислите нещо ново...
- Виж, ние се занимаваме с този случай. Ако научиш някаква информацияза Парета или Корел, потърси ме. По всяко време, ден и нощ.
- Харесва ти тази част нали? Часта в която идваш и ми взимаш случая...
- Предпочитам да плавам...
- В момента провеждам един разпит тук...
- и знам че Парета и Корел нарушават единственно законите на Ню Йорк.
- Аз съм Ню Йорк, така че аз се заемам с това..
- И вие сте намесени в тази история със самолетната катастрофа, в която са загинали две деца, нали?
- Деца ли? Няма никакви деца...
- O... Но има самолетна катастрофа?
- Не. Не знаеме нищо за никаква самолетна катастрофа.
- Май не знаете много... Национална Сигурност а? По- добре да купя по-здрави ключалки...
- Сложи си очите обратно в главата.
- Не те гледам...
- Имал съм жена? Достатъчно ми е да ме осъжда само с женския си поглед и вече съм в кома...
- Aш, моля ти се не пий.
- Видя ли, казах ти че ме наблюдаваш.
- Предпочитам да не ми се налагаше.
- Тогава недей. Писна ми да го чувам постоянно.
- O, съжалявам че прекъснах самосъжалението ти.
- Eee, какво да се прави? Не може всички да сме герои като тебе...
- Според теб не бих ли го изпила това шише само заради няколкосекундно удоволствие?
- Ти си замесен в тази работа и пиенето няма да я оправи. И какво те прави толкова специален?
- Аз я оставих да отиде. Малкото ми момиченце. Те ми я отнеха, но аз я оставих да замине.
- Какъв баща трябва да си, за да го направиш?
- Имам нужда от теб, но трезвен.
- Не го правя заради теб, знаеш нали?
- Знам.
- Никога няма да я забравя пак.
- Знам че няма.
- Ти знаеш всичко нали?
- Не знам как да върна сина си.
- Ще измислим нещо.
- Да?
- Карл Дейтън – вярно е че е от Националната Сигурност. Има специално разрешително и е недосегаем в НСА.
- Тези хора са доста потайни. - И какво правят?
- Според мен един Бог знае какви ги вършат...
- Трябва да взема детето на сестра ми. Поспи малко...
- Лека нощ. Искам да го оставиш на бюрото ми.
- Извинете, лейтенант Поуп?
- Не, изчезвам!
- В колата съм си, почти пристигнах вкъщи...
- Аз съм д-р Джак Мънс. Тели Парета е моя пациентка.
- Искам да помогна. Тели се свърза с мен.
- Та какво можете да ми кажете за Тели, което може да ми помогне да я открия?
- Преди си мислех че тя има някакъв проблем с илюзиите.
- Вече не съм много сигурен в това.
- Хммм...
- Тогава как става така че тя и г-н Корел имат една и съща илюзия за децата си?
- Починали в една и съща самолетна катастрофа?
- Не познавам Корел. Но той може да твърди всичко само за да е с нея.
- Тогава като ви потърси пак ми се обадете.
- Лейтенанте, мисля че е много важно като я намерите и аз да съм там.
- Ще се сблъскате с предполагаем психично болен. Не бихте искала да й навредите още повече.
- Ще ви звънна д-р Мънс.
- Не, нямах това впредвид.
- Вината е в мен, за това че тя е там някъде.
- Защо?
- Тя е под моя грижа. Тя все още ми се доверява, иначе не би ме потърсила.И когато тя пак ме потърси и вие ще знаете, защото ще съм с вас.
- Ще съм ви нужен за да я откриете.
- Мамка му.
- A. Петалис. Това А. какво значи?
- Какво?
- Не е нужно да правиш това!
- Кое? Това ли? - Престани!
- Aл. Aл Петалис.
- Боже, не бихте искали да се замесите в тая каша, за това зарежете всичко веднага. Веднага!
Кажете му да спре г-жо Парета. Кажете му да спре преди да стане още по- зле.
- Ние просто искаме децата си.
- Няма никакви деца. Забравета за децата.
- Какво каза? Казваш да забравим децата си ли?
- Кой си ти? – Къде са децата? - За кой работиш? – Защо ни отнеха децата? - Какво става? – Защо ни отнеха децата!?!
- Кълна се в Бога, че ако още веднъж размахна това ще ти счупя коляното. Кълна се.
- Къде са децата?
- Не почакай. чакай, аз...
- Не съм аз... Не сме ние...
- Ние, ние... Ние, просто сътрудничим.
- С кой сътрудничите? С кой?
- Защо сътрудничиш с тях?
- За оцеляване...
- Кой да оцелее? Ти ли?
- Вие също...
- Беше права...
- Откъде са те?
- Кои са те? Защо искат децата?
- Кажи ни истината!
- Aaaaх...
- Истината, шибаната истина няма да се побере в мозъците ви!
- Не може да се побере в мозъка на никой...
- Просто ни кажи как да си върнем децата.
- Не знам... Не знам нищо по този въпрос...
- Всичко което знам е, че и вие трябваше да забравите както всички останали.
- Това не беше част от него.
- От какво не беше част?
- Част от какво?
- Ъххххх...
- Част...от този... специфичен експеримент...
- Хайде. – Не мога. - Можеш! – Не мога. - Можеш! - Не! Не!
- Имаш ли дете?
- Моля те... Моля те кажи ми...
- Никой няма да разбере че си ни казал. Просто, просто ни кажи...
- Как да си върнем децата обратно?
- Никой няма да те обвини. Кълна ти се. Кълна ти се...
- Те ни слушат...
- Добре ли си?
- Защо не взеха и нас?
- Не знам...
- Най-голяма е възможността да е имало изтичане на газ.Нищо не е изгоряло. Няма следи от огън. Няма следи от кръв.
- Какво е това?
Децата са ни живи. Вярваме че са похитени. Знаем,че по-налудничаво от това не можем да прозвучим. Моля ви се помогнете ни.
- "Похитени". Интересна дума. Повечето хора казват просто "Отвлечени".
- Намерихме това.
- Извинете д- р Мънс.
- Свидетелите казват, че са видели само Парета и Корел да излизат от колибата след взрива. Няма следа от други трупове вътре.
- Хмм? Тогава това от къде се е появило?
- Брашър, на колко години е Касиди?
- На 7. Защо?
- Представи си че дъщеря ти въобще не съществуваше? - Защо да правя това? - Да... Защо?
- Куест Еър. Така се казваше авиокомпанията. Беше малка компания. Беше Куест Еър. Спомняш ли си?
- Куест Еър. Така значи, казваме че... не се е разбил в морето.
- Казваме че някак си са взели децата и самолетът, пилотите и всички са част от тях.
- Куест Еър...
- О Боже, кои сте вие? Какво правите тука?
- Съжалявам, мислехме че няма да има никой тука.
- Аз съм Клер. Асистентката на г-н Шиниър. А вие сте?
- Айлийн. Аз съм счетоводителката от съда за банкрута на компанията.
- O, разбира се. Много съжалявам.
- Няма проблем. Аз пък си мислех, че е забранено на служителите на Куест Еър да влизат тук?
- Не е важно, просто г-н Шиниър ме помоли да взема някои неща от офиса му.
- O, не. Съжалявам. Нищо не трябвa да се взима оттук.
- Да но това са само някои лични писма...
- Да разбирам. Ако нещо изкочи с радост ще го изпратя на г- н Шиниър. Разбира се трябва да се придържам към правилника на съда.
- Добре, няма проблем. Просто адресът в Уест Сайд вече не е валиден, кой адрес имате вие?
- Къде ли го бях сложила?
- Да видим какво имам тук. Добре, имам адреса на Робърт Шиниър в Лонг Айлънд. Улица «Колони Уей» 165?
- Никой не живее тука...
- Да. Странно е.
- Не са се преместили, просто са напуснали.
- Продължавай. Трябва да поспиш.
- Как си ти?
- Най-накрая трезвен.
- Ей, качвай се в колата.
- Къде отиваме?
- Видя ли са ги. От счетоводителката са взели адреса в Лонг Айлънд.
- Аш?
- Шиниър!
- Аш?
- Тели?
- Това е човекът от магазина за коли.
- Знам. Трябва да отидем до летището. Летището на което изпратихме децата...
- Те са в къщата заедно с нас.
- Хайде, да вървим...
- Заяла е.
- Вземи това. Ще се срещнем у нас. - Какво правиш? - Поне един от нас трябва да се махне от тук. Тръгвай, хайде. Тръгвай!
- Остани тук.
- Остани вътре...
- Стой. Остани на място. Ръцете на главата и на колене. Веднага!
- Ще стрелям!
- Сега!
- Стой!
- Стой!
- Ти ли си Мънс?
– Да какво стана, къде е Тели? - Телли замина. И ние трябва да се махнем оттук.
- Какво ще стане с Поуп? – Искаш ли да помогнеш на Тели? Тогава карай. Карай!
- Хайде...
- Тели... Телли почакай. Телли аз съм Ан. Ан Поуп. Не, почакай. Моля те, изслушай ме...
- Аз знам. Аз знам!
- Аз ти вярвам Тели. Вярвам на всичко.
Видях го. Той не е човек. Боже мили.
- А децата? - Да, всичко. Ще ги намерим. Обещавам ти. Чуваш ли ме?
- Ще ги намерим. Ще намерим сина ти...
- Тели?
- Аш? Аш!
- Те взеха Ан Поуп точно пред мен...
- Мънс е долу. Ще ни закара до летището...
- Красива гледка...
- Какво направи с децата ни?
- Аш...
- Не Тели, стой надалече! Не!
- Аш!
- Не...
- Аш...
- Тели! Ела с мен...
- Трябва да отидем до полицията.
- Не трябва да отидем до летището.
- Тели, моля те. Имаме нужда от помощ.
- Махай се!
- Не, аз ще те закарам.
- Това е един от тях. Синът ми е у вас, къде е той?
- Нещата излизат извън контрол, знаеш нали?
- Приключвай вече. Спирай. Оправи нещата.
- Къ... Къде е синът ми?
- Не е приключило...
- И ти си един от тези агенти.
- Не... Аз съм просто един от малкото, които знаят.
- Значи им помагаш?
- Те нямат нужда от нашата помощ. Правят си експериментите със или без наша помощ.
- Правят го от години, може би и вечно...
- Тоест ние им позволяваме да си правят каквото си искат?
- Позволяваме? Нямам друг избор?
- Ние просто се опитваме да намалим щетите до минимум.
- Просто искам сина си обратно.
- Тели, никога няма да получиш Сам обратно.
- Ти успя да устоиш и те не знаят причината. Ти си просто лабораторен плъх за тях.
- Не вярвам в това. Той каза, че не е приключило още. Все още мога да си върна Сам.
- Ти ги познаваш. Помогни ми.
- Ако продължаваш още напред няма да мога да ти помогна, съжалявам.
- Синът ми тук ли е?
- Никога не се поколеба. Дори и за секунда, нали?
- Той е тука.
- Той не е просто един спомен Тели.
- Можеш ли да го пресъздадеш тука? Сега?
- Сам. Миличък. Почакай...
- Сам!
- Сам!
- Какво му направихте? Защо ми го отнехте? Какво искате?
- Това е един експеримент.
- Той е просто едно малко момче. Какво може да научите от него?
- Нищо...
- Това не е било свързано със Сам.
- Не е имало нищо общо с децата.
- Никога не е било свързано с децата.
- Ние бяхме опита.
- Връзката. Майка-син. Като невидима тъкан.
- Можем даже да измерим енергията й. Но не я разбираме напълно.За това зададох следния въпрос: "Може ли да я разтопим?" И успяхме.
- Освен при теб.
- Върнете ми сина. И ще направя каквото поискате.
- Това което искам Тели, е да забравиш сина си. Забрави Сам...
- Не!
- Ако не можеш, експериментът ще се провали.
- Аз съм отговорен човек. Не мога да позволя това да стане. А времето изтича.
- Няма да ви помогна.
- Има и по-лоши неща от това да забравиш.
- Не няма!
- Трябва да забравиш!
- Ти си по-различна от останалите.
- Защо?
- Шшшшш...
- Така ще е по-добре.
- Няма да те преследват неговите спомени. Ще имаш нов живот.
- Сега, искам да се върнеш в първия ден в болницата, когато за пръв път видя Сам.
- Имам нужда от този пръв спомен.
- Дай ми този пръв спомен!
- Онова момче... Как му беше името?
- Какво момче?
- Аз имах живот вътре в мен.
- Аз... имах живот...
- Аз... имам дете!
- Аз имам син...
- Аз имам син!
- Името му е Сам, кучи сине!
- Трябва ми повече време.
- Сам...
- Сам?
- Сам... Сам...?
- Сам Парета, познаваш ли го?
- Сам?
- Сам? Сам?
- Сам? Сам?
- Сам?
- Здравей мамо?
- Още не е дошло времето да си ходим вкъщи, нали?
- Мамо не мога да дишам...
- Съжалявам... Аз просто...
- Защо не са ти закопчани копчетата?
- Мога ли да си поиграя до 17:30?
- Да. - Може. - Ок, 17:30 става. - Благодаря ти.
- Ще се видим...
- Ще се видим...
- Здравей Лорън...
- Здравей...
- Здравей.
- Май не искат родителите им да им се мотаят наоколо..
- Не...
- Постоянно го наблюдавате?
- Трудно ми е да не го правя.
- Добре са си те...
- Знам.
- Аз съм Тели...
- Майката на Сам.
- Аз съм Аш. Мисля че сме се срещали преди.
Превод: Д О К Т О Р А /elishafan/
Субтитри:ИВЕЛИН ИВАНОВ