The Forgotten (2004) (The.Forgotten.2004.CD1-cartel.txt) Свали субтитрите
- Колко време прекара пред скрина в сравнение с предната седмица?
- По-малко...
- Колко по-малко?
- Не знам точно.
- Искаш ли да направиш предположение? Грубо? За цялата седмица?
- По-малко и от час на ден...
- И колко време измина от загубата ви?
- Мислиш си че пак ще направя предположение, нали?
- Колко време измина?
- 14 месеца, 6 дена. Ако искаш мога да ти кажа с точност времето в часове и минути. Не мога да го преодолея.
- Съжалявам. Просто паметта ви си върши работата.
- Ало?
- Здравей, какво правиш?
- O, тъкмо излизах. Закъснявам за срещата ми с Мънс.
- Слушай, мислех си че довечера може да излезем на вечеря.
- Не знам. Предпочитам да си остана вкъщи тази вечер. Съжалявам.
- Добре, няма проблем...
- Ще сготвя нещо хубаво.
- Не, не. Това ще е прекалено за теб.
- Не, аз го искам...
- Джим искам да го направя ок?
- Здравей Елиът...
- O, липсваше ми скъпа. Къде беше?
- Знам, не те потърсих.
- Не говори глупости, не исках да прозвучи така. Просто отдавна не сме се мотали заедно. Обади ми се, ще измислим нещо.
- С удоволствие.
- Имаш ли нужда от помощ?
- Аз... Паркирах колата си тук снощи, точно тук...
- Каква ви е колата?
- Червено Волво.
- Благодаря...
- И аз често забравям.
- Джим каза, че прекалено съм привързана към миналото.
- Как са нещата между вас? Имаше ли спорове тази седмица?
- Джим не спори, той преговаря...
- Как сте от физическа гледна точка? Как е сексът?
- Как щяхте да се почувствате, ако аз ви бях задала този въпрос?
- Как е сексът с г-жа Мънс? Бихте ли отговорил?
- Да. Но трябва да ви таксувам повече.
- Какво има?
- Имах кафе...
- Не, не и днес.
- Не, преди малко имах!
- Предложих ви, но ми отказахте. Миналият път пихте.
- Паметта понякога се подлъгва.
- Не съм го забравила! Все още усещам вкуса на кафето.
- Усещате аромата на моето кафе и възпроизвеждате вкуса му. Това е всичко.
- Наистина сте се привързала много към миналото си.
- Понякога умът има нужда от малко помощ, за да забрави някои неща.
- Тоест очаквате от мен да забравя сина си.
- Мислите ли че преувеличавайки някои от тези спомени за Сам, подсилвате себе си.
- Не... Защо бих го направила?
- Здравей, какъв е поводът?
- Ти... Връщането ти отново на работа. Мисля че е страхотно.
- Стига де. Това е просто необвързана журналистическа работа. Даже не съм сигурна дали я искам.
- Мисля че трябва да я подхванеш. Ще ти се отрази добре.
- Каква ще е книгата?
- "Психясалите жени и мъжете които ги обичат"...
- Шегувам се де. Ще е детска книжка.
- Съж.. Съжалявам.
- Няма проблем. Нека извадя хубавите чаши, които майка ти ни подари, става ли?
- Та като стана дума за "психясали"..
- Да.
- Каква ще е тази детска книжка?
- Какво си направил Джим?
- Какво?
- Какво си направил?
- Тели...
- Защо си разменил снимките?
- Не съм сменял никакви снимки.
- Мислиш ли, че това ми помага? Да го отдалечаваш от мен.
- Трябва да се успокоиш.
- Искам снимката на която сме тримата. Какво си помисли, че няма да забележа ли? Че няма да ми пука?
- Надявах се, че тука ще срещна други хора обичащи да се люлеят...
- Ти си първата.
- Ние се познаваме. Аз, аз съм Тели, помниш ли? Тели Парета... майката на Сам?
- Всички сме уморени от постоянните съболезнования, но и на мене ми липсва Лорън.
- Това е от мен за тази вечер. Трябва да тръгвам...
- Ти не ме помниш.
- Разбира се...
- Искаш ли моята люлка?
- Не.
- Искаш ли да дойдеш с мен вкъщи? Живея ей там...
- Лека нощ Аш!
- Ти наистина ме познаваш...
- И затова идваш с мен вкъщи.
- Джим...
- Моля те не ме карай да го забравя.
- Джим?
- Виж мамо!
- Побързай мамо!
- Ето там е самолетът ти.
- Да, знам.
- Сам...
- Джим Парета моля?
- Да, ще му оставя съобщение...
- Аз не...
- ...не мога да повярвам какво си направил...
- с албума и...
- ...и аз...
- бях много добре... но снимките в шкафчето....
- ти... ти...
- Искаш да ме накараш да те намразя ли? Искаш да ме накараш да те намразя ли?
- Моля те.. моля те.. моля те.. моля те...
- Тели...
- Тели?
- Не мога...
- да бъда с теб повече.
- Не искам да те виждам повече. Просто се махни.
- Тели почакай...
- Книгата... от книгата мога да се откажа но...
- ти заличи сина си...
- ти заличи момчето ми...
- ..Изпразнил си всичко. Отдалечи го от мен.
- Тели, почакай. Тели стой. Те винаги са си били празни!
- Какво? Какво? Какви ги говориш? Какво?
- Слушай. Започваш да се връщаш обратно...
- Д-р Мънс...
- Това... О Боже Тели, това е истината... Касетките винаги са си били празни.
- Знаете ли какви ми ги говори?
- Да.
- Той полудял ли е?
- Не.
- Детето ми... моят Сам...
- Тели...
- Никога не е имало Сам Парета.
- Това е лудост...
- Много съжалявам. Исках да ти помогна лека полека. Но не си...
- Не, той изтри касетките, замени книгата с друга, празна. Как може да му вярвате? Сам, порасна, беше на 9.
- 9. Имам девет годишни спомени.
- Ти си си създала тези спомени Тели. Случват се такива неща.
- Много хора го правят. Казва се параамнезия. Представяш си един живот...
- Не. Всички си спомнят Сам. Всички!
- Тели, нямаше късмет. Имаше опасност за живота ти. Бебето беше недоразвито.
- Роди се мъртво. За малко и ти щеше да пострадаш.
- Спри...
- Посттравматичен шок. Протича различно при всички. Някои хора си създават цели въображаеми светове, с воъбражаеми приятели, любовници, деца.
- Спрете. Защо правите това? Защо и двамата се опитвате да го отдалечите от мен? Аз го създадох. Аз го създадох.
- Много е просто. Има снимки.
- Хората с твоето състояние, когато погледнат снимката виждат това, което съзнанието им каже да видят. Преди виждаше Сам. Вече се възстановяваш.
- Не, тези снимки ги направи Сам. После помолихме една жена да ни снима тримата. Това е снимката, която Джим премахна. Имаме милиони снимки.
- Не, не, не, той изхвърли истинската книга!
- Тели!
- Телли надявах се да се справим с това без да те хоспитализираме.
Добре, добре...
- Не... има снимки които той не е барал...
-Тели...
- ...нека да седнем.
- Тели...
- Къде отиваш? Тели, Тели..
- Трябва да прегледам някои вестници. Всекидневниците от преди 14 месеца.
- Кой вестник искате да видите?
- Как... Как може да го няма на нито един от тези?
- Сигурна ли сте за датата?
- Какво се опитвате да намерите?
- "Предположения за смъртта на 6 Бруклински деца в изчезнал самолет"
- Как? Как е възможно..
- Трябва да вървя... Трябва да тръгвам.
- Елиът!
- Скарах се с Джим.
- O съжалявам, ела вътре.
- Скарахме се за Сам.
- Извинявай, за какво?
- Сам!
- Сам? Кой е Сам миличка?
- Елиът, той ми е син.
- Твой син!
- O, моля те. Ти познаваш синът ми, хиляди пъти си го гледал.
- Миличка, не разбирам какво искаш да кажеш?
- Казвам че го познаваше, говорила си с него, виждала си ни заедно, заведе го на мача на Метс и му купи онази шапка, която винаги носеше.
- Тели моля ти се, плашиш ме. Кажи ми какво не е наред?
- Тели?
- Тели!
- Кой по дяволите е това?
- Аз съм Тели Парета. Аш моля ти се.
- Махай се?
- Не!
- Спомни ли си коя съм?
- Да.
- Коя съм аз?
- Изглеждаш по-зле и от мен!
- Била съм тука веднъж със сина си. Помниш ли?
- Ти си ми стара фенка. Така ли?
- Да, така е. Ти, ти си хокеист...
- Бивш играч на Рейнджърс. Лорън се гордееше с това.
- Кажи на Лорън че съм й благодарен за това.
- Не следя хокейни мачове. Синът ми Сам беше фен на бейзбола.
- O, бейзбол.
- Страхотна игра.
- Това е единствения спорт, който можеш да играеш докато си подремваш.
- Ще пийнеш ли?
- Не. Просто исках да говоря с теб.
- За какво?
- За дъщеря ти...
- Аз нямам дъщеря.
- Всяка вечер ли се напиваш?
- Не, понякога съм пиян още по обяд.
- Какво искаш?
- Имах син...
- Синът ми Сам и дъщеря ти Лорън бяха приятели и аз от време на време идвах тука да го оставя, или да отидем заедно на кино.
- Не може ли да говорим за това после?
- Кога после?
- След като се наспя.
- Знаеш ли, някой друг има дъщеря.
- Някой друг познава сина ти...
- не аз...
- O, това беше добро...
- Да не сме се оженили?
- Не и аз. Ти и Джим. Друг кой не знам.
- Нищо не знам. Не знам защо го няма по вестниците. Нищо не знам. Но не съм аз, не съм луда.
- Отиди и виж офиса си, това беше стаята на дъщеря ти...
- Това са нейни рисунки. Тя ги нарисува.
- Какво по дяволите си направила?
- Тя показваше стаята си на Сам. Аз бях там. Леглото й беще тука до стената. Масата й беше тука и имаше колажи от изрязани картинки от списания.
- Ти си се побъркала.
- Това беше нейната стая, стаята на дъщеря ти.
- Живущите преди мене тука просто са налепили тапети на детската стая.
- Не, не...
- Ще се обадя на ченгетата.
- Не, не, чакай, чакай... не помниш ли онези ужасни погребения?
- Ти, аз, бившата ти жена и съпругът ми...
- Спомням си че изглеждаше много по-разстроен от жена ти.
- Тя беше повече като моя съпруг, опитваше се да скрие тъгата си в себеси.
- Но ти и аз...
- Слушай, слушай, слушай!
- Не сме се срещали на никакво погребение. Не те познавам, не познавам и синът ти!
- Лорън и Сам бяха приятели. Качихме ги на един самолет и ги изпратихме на почивка, но се загубиха. Починаха преди една година.
- Тогава ти не пиеше
- Откъде знаеш това?
- Запознах се с теб.
- Не беше такъв.
- Започна да пиеш преди 14 месеца, нали?
- Тогава почина Лорън!
- Никога не съм имал дете.
- Но преди това я помнеше.
- Всички помнеха децата ни.
- После се случи нещо. През последните дни или седмици, децата ни бяха забравени.
- Добре, стига толкова.
- Не, не, не! Кажи й името и ще си тръгна!
- Изричам името му всеки ден. Кажи го. Така че да го чуеш.
Лорън. Кажи го!
- Лорън.
- Сега се огледай отново.
- Тя беше тук...
- Тя живееше тук.
- Имам нужда от минутка.
- Моля те, кажи ми ако...
- Имам нужда от минутка!
- Искаш ли кафе?
- Не, благодаря.
- Знам че е трудно.
- Какво си спомняш?
- Обадих се на полицията.
- Виж, имаш нужда от помощ. Никога не съм имал дете.
- Наистина ти трябва помощ. Много съжалявам.
- Да... ОК.
- Само секунда моля.
- Така ще е най-добре.
- Мислят че всичко това съм си го измислила. Според теб измислено ли е?
- Трябва да тръгваме.
- Здравейте. Аз съм Карл Дейтън от Националната Сигурност. Тели Парета? Поемаме я. - Мога ли да ви видя документите?
- Проверете при капитан Милс, той ще потвърди.
- Здравей татко.
- Извинявай татко.
- Коя според теб трябва да си сложа татко
- Чакайте, чакайте! Къде е тя?
- Федералните я взеха.
- Спрете. Трябва да я оставите.
- г-н Корел отдръпнете се.
- Вие не разбирате.
- Тели. Махни се от мен.
- Спомних си. Спомних си.
- Махай се.
- Спомних си!
- Тя е права!
- Хвани му главата.
- Бягай!
- Бягай!
- Т Е Л
- И! Тели.
- Лейтенант Поуп, казаха ми че е имало оплаквания срещу нея.
- Разби апартамента на един и после не искаше да си тръгва.
- Кой? На кой апартамента?
- Г-н Ашли Корел. Познаваш ли го?
- Не?
- Бивш грач на Ню Йорк Рейнджърс. Беше добър
- Какво общо има той с това
- Жена ти му е казала че синът ви е бил изчезнал и е мъртъв.
- Ние никога не сме имали син.
- Защо тогава е казала такова нещо.
- Жена ми има проблеми и се нуждае от помощ. Къде е тя?
- Предадена е на федералните агенти и е избягала от тях. Но г-н Парета защо федералните се интересуват от нея?
- Мене ли питате? Това е лудост.
- Те не се интересуват от апартаментите на хората и не преследват изчезнали деца.
- Никога не е имало дете.
- Ще ми липсваш толкова много...
- Чао.
- Чао.
- Сам? - Да?
- Ще се видим... – ще се видим.
- Надявах се че ще дойдеш тук...
- Аз също...
- Не разбирам. Мисля си че съм полудял. Как мога да забравя малкото си момиченце? Как? Не мога да го направя.
- Трябва да го направим. Защото не мога да се справя сама.
- Хайде, не трябва да се мотаем наоколо.
- Първо си мислех, че има нещо общо със самолетната катастрофа.
- Спомняш ли си самолета на TWA, който падна над Лонг Айлънд? Всички си мислеха че е било някаква стрелба или ракета, но това е било история скалъпена от правителството за прикритие.
- Да, спомням си...
- Но после си помислих, как правителството е успяло да заличи спомените ни? Това не е възможно? Така че...
- Какво?
- O, моля те не мисли че съм полудяла.
- Вече не.
- Имал ли си чувството понякога, че някой или нещо те преследва?
- Нещо като наблюдение ли?
- Не, нещо от сорта на това, че понякога хората ги отвличат.
- За какво говориш?
- Похищение!
- Почакай малко, плашиш ме. Почувствах се така все едно че чета Нешънъл Енкуайърър.
- Слушай ме. Какво знаем? Аз имам син, а ти дъщеря. Те си имаха собствен живот. Починаха и сега всички освен нас мислят че въобще не са съществували. Какво може да направи нещо такова?
- Не. Говориш глупости, трябва да има друго обяснение...
- Кой може да заличи децата ни? Всяка снимка, статии във вестниците, всеки спомен свързан с тях е изчезнал. Кой може да направи нещо такова?
- Не знам.
- Трябва да намерим някой хотел. Имаш ли пари в себе си?
- Не, нямам много. Имам кредитни карти.
- Забрави кредитните карти, ако ги използваме ще ни хванат.
- Не гледаш ли телевизия?
- Аз чета!
- Шибан *****.
- Не, шибаният редактор.
- Защо си ми толкова ядосан...
- Добре ли си?
- Да... вратата ми.
- ЕнЕсЕй, трябва да говорим с вас.
- Остането при колата! - Остането при колата!
- Насам!
- Къде отидоха? Къде отидоха?
- Влезнаха насам.
- Ето тук...
- Залегни...
- Мамка му, загубихме ги.
- Добре, претърсете полето. Ние поемаме улицата.
- Ок, хайде...
- Телъс обади се. - Телъс, казвай.
- Какво виждаш, има ли нещо? - Не, полето е чисто.
- Добре, ела към нас. - Ок, тръгвам. Каква ви е позицията?
- Ало? – Д-р Мънс, аз съм Тели.
- Тели. Къде си, добре ли си?
- Не. Тоест добре съм, но има хора които ни следят.
- Какво? Какво имаш впредвид? – Има един човек при мен. Неговата дъщеря беше в същия самолет със Сам. В началото и той не си я спомняше, но сега започна да си спомня.
- Как ще обясните това? Как ще обясните това че ни следят?
- Тели, това е просто паника. Трябва да издържиш още малко? Кажи ми къде си и идвам веднага. Имаш нужда от помощ.
- Не, просто трябва да започнете да ми вярвате!
- Намерих един денонощен магазин.
- Но нямаха кой знае какво.
- Трябва да хапнеш нещо.
- Опитвам се да реша дали да е нещо солено или нещо сладко.
- Сладко...
- Искаше ми се да не го правиш.
- Не се притеснявай...
- Май веднага ще си легна.
- Ти успя. - Какво?
- Ти успя, а аз не. Забравих я.
- Как направи това?
- Не знам.
- Какво е това толкова важно нещо свързано с нас или децата ни?
- Имам впредвид, че децата са ни мъртви. Защо се опитват да ги заличат от паметта ни?
- Нали няма да тръгнем да ги търсим?
- Сам...
- Аш! Аш, събуди се...
- Хайде... Хайде. Събуди се.
- Събуди се, събуди се.. Хайде, събуждай се...
- Аш? Аш?
- Събуди се. – Телли по дяволите, какво правиш...
- Изслушай ме... Слушай ме!
- Слушай ме, беше прав. – Какво прав...
- Само ме изслушай! Беше прав!
- Не знаеше какво казваш, но си прав.
- Ако децата ни бяха мъртви, всичко щеше да свърши дотам.
- Защо след като си мислим че са мъртви, се опитаха да ги заличат от паметта ни? Защо искат да ги забравим?
- Мисля че децата са ни живи. Затова все още мога да го усетя, затова не мога да го забравя. Те са живи.
- Не чувстваш ли че Лорън е жива и е някъде там?
- Не знам, може би...
- Да!
- Обикновенно Джим излиза от офиса към 12:15.
- Когато Джим научи за сина ви, как реагира?
- Доста проблемно. Той обичаше Сам...
- Накарай го да каже името на Сам. Както ме караше мен да казвам Лорън...
- Внимавай!
- Махни се от пътя!
- Зад теб....
- Махни се от пътяяяя!
- Хeeeeй....
- О Боже! Убихме ли го? Мъртъв ли е?
- Не знам...
- Виждала съм го и преди този човек.
- Не отговаряй!
- Ало?
- Aлo? С Тели Парета ли говоря?