BBC The Planets - Part 6 - Atmosphere (1999) Свали субтитрите

BBC The Planets - Part 6 - Atmosphere (1999)
На милиарди километри от Земята,
малка сонда се отделя от междупланетен космичеки кораб
и се насочва към целта си.
Предстои й среща с Юпитер.
В една среща, която ще бие всички рекорди по скорост и отдалеченост
тя ще се ускори към най-големите планети в Слънчевата система,
гмуркайки се в страховити облаци
и ще бъде погълната от тяхната атмосфера.
П
ПЛ
ПЛА
ПЛАН
ПЛАНЕ
ПЛАНЕТ
ПЛАНЕТИ
ПЛАНЕТИТ
ПЛАНЕТИТЕ
АТМОСФЕРА
Без атмосфера...
Земята не би могла да бъде наш дом.
Дъждът по лицата ни,
вятърът в косите ни, въздухът, който дишаме.
Атмосферата е това, което превръща планетата в наш свят.
За да разберем другите планети,
ние трябва да разберем техните атмосфери.
Откривателското пътешествие започва тук, на Земята.
Първият човек проучил пределите на атмосферата ни
е пенсионираният полковник от Американските въздушни сили Джо Китинджър.
На 72-годишна възраст той все още лети.
През 1960г., той се залавя с нещо, което дотогава не е правено:
отива отвъд атмосферата.
Това е първият път, когато някой отива на такава височина.
За първи път човек бе в космическото пространство
и аз бях загрижен какво ще се случи.
Проектът Екселсиор (Все по-нагоре) беше опит да се изпрати човек на височина 30 500 метра
с балон пълен с хелий.
Ако проектът успее, Джо ще бъде първият човек, бил в космическото пространство.
Без защита на 19 215 метра човешката кръв започва да кипи
поради недостатъчното налягане.
Ето защо за хората Космосът започва на височина 19 215 м.
На всяко място, по-високо от това, всеки би умрял без скафандър.
Балонът беше във въздуха. По даден сигнал, въжетата бяха срязани и аз започнах да се издигам.
Бях сигурен в себе си, в екипировката и в екипа,
но винаги има нещо непознато, което не можеш да предвидиш.
На 15 250 метра пред Китинджър се изправя неочаквано препятствие.
Ръкавицата на неговия космически костюм се разваля и започва да пропуска.
Това означаваше, че кръвта в ръката ми ще започне да ври,
правейки непрекъснато дупки по кожата.
Не го споделих с военния лекар,
защото не исках да го тревожа, а и чувствах, че ако му бях казал,
той щеше да прекрати полета.
Бях сигурен, че ще оживея
и без предпазна ръкавица на дясната си ръка.
Така че продължих напред.
Отгоре небето беше черно, както и трябваше да бъде.
Не виждах никакви звезди, всичко беше черно.
Около час и половина след началото на издигането
Kитинджър достига 31 415 метра.
Бях на покрива на света, на най-високото място достигано от човек
и гледах надолу към планетата.
Можех да видя облаците под мен, атмосферата, пласт от мъгла.
Изпитвах силното чувство
колко враждебна е тази среда,
а е само на 32 км над Земята.
Въздухът отвъд изглеждаше същия, само дето там нямаше въздух изобщо.
Беше като да си в цианидна среда -
едно дихание и си мъртъв.
Само 32 км по-надолу имаше сигурност и удобства,
околна среда подходяща за хората.
Kитинджър прекарва само 11 минути в горния свят, на прага на Космоса.
След това се приготвя за завръщане.
Хвърлих последен поглед наоколо,
казах си мълчаливо молитвата,
натиснах бутона за включване на камерите
и скочих от гондолата.
Падах с лице към Земята под малък наклон.
Нямах чувството, че падам,
защото нямах визуална връзка с нищо
и ми се струваше, че вися в пространството.
Обърнах се по гръб и се огледах.
Балонът се издигаше в небесата.
Имам предвид с фантастична скорост. Струваше ми се, че просто отлита.
Всъщност, балонът си стоеше, а аз бях този, който падаше стремглаво.
Китинджър пада към Земята със скоростта на звука,
но поради липсата на въздух наоколо, това е едно безшумно падане.
Нямах и гънчица по материята на костюма.
Чувството беше свръхестетвено.
След четири минути свободно падане в Космоса,
Китинджър започва отново да навлиза в предпазващата синя омара
и е посрещнат от добре познатия свят на облаци, небе и въздух.
Джо Китинджър отива до края на небето
и доживява да разкаже тази невероятна история.
Преди 15 минути бях на ръба на Космоса,
а сега съм в Градините на Еден.
Ние не оценяваме колко красива е нашата планета.
Атмосферата е тънък слой,
незначителен в сравнение с масата на планетата.
А също така тя е ключът към нашите преживявания,
към самото ни съществуване на тази планета.
Дейв Гриспун изучава атмосферата.
За първи път се развълнувах от планетите, когато видях
снимки от повърхността на планетата,
най-очевидното и осезаемо нещо, което може да сграбчи човек.
Но докато изучавах планетите,
аз научих за границите на познанието,
за някои от истинските загадки, жизненоважни за разбирането на това как е възникнала Слънчевата система,
как Земята е постигнала уникалния си статус.
Тогава открих, че повечето от нещата, които ме интересуват
са свързани с еволюцията на атмосферата.
Според първите астрономи
другите планети били точно като Луната -
лишени от въздух скални топки.
Но през 1761г.,
руски звездоброец наблюдава необичайно събитие.
От обсерваторията в Санкт Петербург,
Михаил Ломоносов наблюдава как Венера
пресича лицето на Слънцето.
Той забелязва, че ръба на планетата не е ясно очертан като при Луната.
Венера изглежда мъглява.
Докато планетата се приплъзва покрай Слънцето,
удивеният Ломоносов вижда, че тя е заобиколена от тънък ореол.
Това е сигурен знак за наличието на атмосфера.
Цели 200 години това, което се намира под облаците, остава загадка.
Дали Венера е свят подобен на Земята?
Всички очакваха, че на повърхността ще има океани
и състава на атмосферата ще е подобен на Земния
По това време имаше едно мнение на известния астроном Карл Сейгън,
Юри Сурков Вернадски Институт, Москва По това време имаше едно мнение на известния астроном Карл Сейгън,
Юри Сурков Вернадски Институт, Москва който казваше, че там би трябвало да има океан от въглеводород.
който казваше, че там би трябвало да има океан от въглеводород.
За да открият това, руснаците изпращат сонда там.
Когато Венера 4 се подготвя за кацане на планетата,
основната грижа на конструкторите е, че сондата може да потъне
и да се изгуби радио-контакта.
Ние направихме от захар специален притискател
и когато на него попаднеше вода захарта се разтваряше
и един механизъм с пружина изтласкваше антената нагоре
През октомври 1967г.,
радиоантените в цяла Русия са насочени към Венера,
изгаряйки от нетърпение да получат новини от света под облаците.
Това беше първата по рода си радиовръзка -
между друга планета и Земята
Ние виждахме, че и температурата и атмосферното налягане растат
вече налягането премина над 10-те атмосфери,
които ни бяха дадени като техническо задание
После датчиците за налягане показаха 15 атмосфери...
Под налягане, 15 пъти по-голямо от земното
и докато е все още на 24 км от повърхността,
Венера 4 избухва.
Сондата не пада в океан.
Тя дори не го доближава.
Какъв Ад лежи под облаците на Венера?
Владимир Перминов Асоциация Лавочкин, Москва
Владимир Перминов Асоциация Лавочкин, Москва Руснаците са твърдо решени тяхна сонда да кацне на Венера.
Казахме си - Е, добре да бъдат 60 атмосфери
И след едно съвещание в завода
аз казах на моя началник, че може би налягането е 100 атмосфери.
Наистина това е доста съмнително, но ако атмосферата пак ни смачка?
Той помисли малко и каза: „Добре, да го направиме 150“
Те изпробват пределните възможности на сондите.
Съветите правят своя Венера на Земята.
За да наподобят суровите и атмосферни условия,
те построяват най-голямата тенджера под налягане на света.
Камерата се пълнеше с въглероден двуокис, имитиращ
състава атмосферата на Венера
И когато изпитанията приключиха
и на следващия ден отворихме камерата
на мен ми се обадиха и ми казаха „Вижте устройството го няма“.
Аз много се учудих и отидох.
Първо погледнах надолу, после нагоре и видях къде е стояло устройството
После видях следите му,
останали при разтопяването и изтичането, а най-долу стоят две очи -
двете лупи точно като две очи...
След четири години те имат кораб, достатъчно издръжлив
да оцелее в размазващия ад на Венера: Венера 7.
Точно преди Коледа на 1971г.,
Перминов и неговият екип улавят слаб сигнал от сондата,
докладващ за кацане.
Те са постигнали целта си.
Първите впечатления, които имаме за това как изглежда повърхността идват от руските
Дейвид Гринспун Университет на Колорадо Първите впечатления, които имаме за това как изглежда повърхността идват от руските
Дейвид Гринспун Университет на Колорадо изображения на малки парчета
изображения на малки парчета
от странната вулканична повърхност на Венера.
Тези изображения са основно на повърхността. Но в горното ъгълче
може да се види частица от небето
това нажежено, но неизразително
заради облаците небе.
Беше наистина хубаво да си на повърхността на Венера,
хвърляйки бегъл поглед към небето й.
Какво, обаче, разкрива сондата, падайки през небето на Венера?
Ако сте се спуснали през атмосферата на Венера,
първо ви се е наложило да преминете през обширните облаци.
Те не приличат на земните.
Те покриват цялата планета и са дебели над 16 км,
така че ще ви трябва доста време, за да ги преминете.
Когато сте вътре в тях, те се разпостраняват подобно на мъгла.
Но на какво биха приличали, ако вие стоите на повърхността.
Първо, вие бихте изкрещяли, но нищо друго няма да се случи.
Вие моментално щяхте да бъдете погубени от горещата, вредна атмосфера.
Но ако имате добър скафандър и се разходите по Венера,
първото нещо, което ще забележите ще бъде мрачната, червеникава светлина.
На Венера, в средата на деня,
светлината прилича на земната в много тъмен, облачен ден.
От Венера никога няма да може да видите Слънцето,
но слънчевата светлина се прецежда през облаците.
Венера е свят с непроменящо се и екстремално време.
Високо в облаците постоянно ръми дъждец от сярна киселина.
Доста по-надолу, близо до повърхността,
сондата открива несвършваща буря от електрически изпразвания.
В района на кацането, мълниите бяха стотици
пъти повече отколкото на Замята
Ето тук е записано примерно звучене на постоянните Венериански разряди
понеже радиоканала не позволяваше да запишем трясъците,
които се чуваха, ние ги записахме като такива звуци
Леонид Ксанфомалити Институт за космически иследвания, Москва които се чуваха, ние ги записахме като такива звуци
Леонид Ксанфомалити Институт за космически иследвания, Москва
Защо има светкавици толкова далеч под облаците,
където е твърде горещо, за да вали е загадка за нас.
Съществува много странен феномен,
но ние досега не знеам какво е това
В една публикация това беше наречено „Електрическия Венериански Дракон“
Тази гореща, разяждаща, с голямо налягане атмосфера
крие още една тайна.
През 1990 година,
американски космически кораб пронизва облаците на Венера посредством радар.
Вижда се, че някои от най-високите планински върхове са много ярки,
като че ли са покрити с някакво отразяващо вещество.
Високите планински върхове са сякаш обвити
с някакъв вид метална или блестяща глазура.
Нещо, което отразява радарния сигнал, но ние не знаем какво точно.
Може би са покрити с телур -
рядко срещан метал на Земята, който е разпостранен на Венера, може би в големи количества.
Под определена температура, над определена височина,
той може би покрива всички върхове на Венера.
Планинските върхове на Земята са покрити със замръзнала вода.
На Венера снежните шапки са доста по-екзотични.
Много е невероятно, но изглежда има метален сняг по върховете на Венера.
Оказва се, че Венера е доста по-странен свят, отколкото някога сме си представяли.
Дали другите ни близки съседи приличат повече на Земята?
През 1971г., два руски космически кораба са на път за Марс.
Ние мислехме, че кацането ще е успешно
И всички бяхме в едно такова оптимистично настроение.
Михаил Маров Руска академия на науките И всички бяхме в едно такова оптимистично настроение.
Михаил Маров Руска академия на науките Наистина всички вярвахме в успеха,
Наистина всички вярвахме в успеха,
Арнолд Селиванов Руски институт за космически прибори Наистина всички вярвахме в успеха,
Арнолд Селиванов Руски институт за космически прибори защото е съвсем ясно, че без това е невъзможно да се работи
защото е съвсем ясно, че без това е невъзможно да се работи
макар, че понякога не всичко се получава според очакванията.
Докато сондите се движат бързо натам,
Марс неочаквано е покрит от гигантска прашна буря.
Апарата „Марс2“ го загубиме всъщност почти веднага.
От него не получихме нищо.
А за „Марс3“ -
чувствата бяха огромна възбуда...
и очакване!
Ние знаехме приблизително кога трябва да дойде първият сигнал
И той дойде. В очакваното време.
Ние вече бяхме готови да получим първата панорамна картина от Марс.
Още не бяхме се оправили...
от възторженото настроение и шока,
когато за съжаление дойде следващия шок.
А именно след 79 линии сигнала беше изчезнал.
След радиовръзка, траяла само 15 секунди,
сондата замлъква.
За ръководителите на полета няма съмнение, че виновна за това е жестоката прашна буря.
Получени са, обаче, първите снимки от повърхността на Марс.
Макар разфокусирани и неясни,
те показват хоризонта,
а зад него сянката на тъмното небе.
Пет години по-късно, друг космически апарат
се отправя с цел да се докосне до повърхността на Марс.
Този път - американски.
Нарича се Викинг.
OK, може би ще вземем предвид тази възможност,
за да обобщим къде се намираме днес.
В уречената дата кацнахме на Марс, разбира се и
веднага след това, а и по-късно направихме снимки.
Сега ние наблюдаваме натрупването на данни,
които ще се превърнат в цветна снимка.
При метода, по който го правим - RGB, първо се появява червеният цвят -
това, което виждате сега.
После се наслагва зелен цвят,
а най-накрая - син.
Когато и последният цвят се отпечата, вече може да видите
повърхността на Марс
по най-добрия начин, който можем да получим чрез цветен печат сега.
Вие виждате известен брой различни...
Ако угасим светлините... O, Боже!
Досега не бях го виждал във всички цветове.
Погледнете това!
Това е наистина зрелищно.
То наистина има червеникав нюанс. Вижте небето.
Светло-синьо небе.
Тук трябва да има грешка.
Защото те очакват небето да е в известния им цвят.
Навярно инженерите неволно са филтрирали повече синьо.
На следващия ден те виждат Марс такъв, какъвто е.
Този свят има розово небе.
Тънката атмосфера е обагрена от червения прах.
Марс е пустинен свят.
Разликата между дневните и нощните температури е от порядъка на стотици градуси.
На Марс цветовете на небесата се променят непрекъснато.
Червено небе по пладне, синьо при залез.
И така, как се е получило, че Венера и Марс,
и двете скални планети по подобие на Земята,
имат толкова различни атмосфери от нашата собствена?
Това е загадка, която учените, изследващи атмосферата едва сега започват да разрешават.
Голяма част от моите изследвания съм посветил на разбирането на отклоненията
на земната атмосфера от тези на нашите съседи Венера и Марс.
Като казвам отклонение, това е защото,
и трите вероятно са се зародили като много подобни една на друга,
много повече отколкото са сега.
Преди четири и половина милиарда години
планетите са се зародили от гигантски облак от прах и лед.
Марс, Венера и Земята са били светове от кипяща лава,
удряни от метеори и обградени от воал от изпарения.
Марс няма достатъчно силна гравитация,
която да задържи атмосферата.
Но докато марсианския въздух се е отдалечавал,
Земята и Венера остават покрити с тънък слой мъгла.
След това Земята се успокоява и се образуват океани.
Започва да вали.
Може би същото става и на Венера.
Вероятно, когато е била млада Венера също е имала океани,
но те са се изпарили в атмосферата,
където по-силната слънчева светлина, резултат от факта, че Венера е по-близо до Слънцето,
води до това, което ние наричаме парников ефект.
Венера никога не загубва своите облаци от пара,
които подобно на термично одеяло я държат гореща завинаги.
Колкото по-гореща ставала, толкова повече се изпарявали океаните и.
Планетата се оказва в капана на глобален парников ефект,
което означава катастрофа.
Най-накрая постоянно кипящите океани се изпаряват надалеч.
Малък парников ефект има и на Земята,
заради въглеродния двуокис и водата в атмосферата.
Това не е лошо.
Парниковият ефект води до лоши последствия заради глобалното затопляне.
Безпокоим се от това, че той може да стане твърде голям.
Но ако го нямаше съвсем никакъв нямаше да можем живеем тук.
От земния парников ефект получаваме допълнително 30 градуса топлина -
достатъчно, за да се поддържа температурния обхват такъв, какъвто трябва да е.
За планетарния учен Анди Ингерсол,
деликатният баланс на земния климат е пленителен.
Трябва да кажа, че разбрахме за съществуването на такава
тясна благоприятна ивица около всяка звезда.
Марс е прекалено студен, Венера е прекалено гореща.
Земята е на точното място, а най-крайните планети са стряскащи.
Аз съм метеоролог и за мен
най-очарователното нещо, когато сравняваме Земята с останалите планети
е, че тя има най-непредсказуемото време от всички.
Изглежда, преобладаващото време на Венера се определя
от движението на нейната атмосферата.
Вероятно, щеше да е много скучно, ако можехте да издържите на горещината,
да живеете ден след ден при температури, достатъчно високи, за да разтопят олово.
Това е предсказуемо.
На Марс преобладаващото време,
което ще забележите е цикълът на смяна земя - нощ,
подобен на пустинните или полупустинните области на Земята.
Още един горещ и слънчев ден последван от студена нощ.
И това е предсказуемо. Земята е нещо по средата
и тук времето е непредвидимо.
Има и друга планета с време,
менящо се по колосална скала.
Гигантската планета Юпитер.
Цялата планета е атмосфера, защото представлява гигантска газова топка.
Тук има примери за бури, които траят 300 години
или дори може би повече.
Знаех, че там има 300-годишни бури
и имах изображения на тези спокойно въртящи се урагани.
Когато Вояджър започна да изпраща изображения от по-близък план,
ние осъзнахме, че там цари Хаос.
Всичко се променя. Малки бури връхлитаха през няколко дни,
все още имахме огромните урагани, които бяха много стабилни.
Задълбочаваше се загадката защо големите бури са толкова издържливи.
Великото Червено Петно на Юпитер съществува от 3 века,
а неговото бъдеще по никакъв начин не е известно.
Великото Червено Петно е три пъти по-голямо от Земята
и е само едно от цял клас подобни.
Следващият по-голям разред
са три големи бели овала,
образувани преди около 60г.
Те поддържат едно и също разстоянието помежду си.
Но миналата година две от тях се сливат
и това е историческо събитие за Юпитерианските климатолози.
Каква сила би задействала гигантските бури?
Вояджър може само да наблюдава Юпитерианската повърхност.
За да открие нещо повече,
някоя сонда трябва да се гмурне във водовъртежа на облаците.
НАСА възлага на един от най-опитните си инженери да конструира такава сонда.
Основният проблем за Юпитер е,
че планетата е с твърде гигантски размери.
Алан Сейф НАСА изследователски център че планетата е с твърде гигантски размери.
Алан Сейф НАСА изследователски център Падайки към нея от голямо разстояние, както би го направила сондата,
Падайки към нея от голямо разстояние, както би го направила сондата,
която с доближаването на планетата ще попадне в мощно гравитационно поле.
Падането към Юпитер ще причини скорост
60 км в секунда.
Ако го преизчислите като км/ч ще получите едно наистина голямо число.
Около 216 000 км/ч.
През 1960г., Ал Сейф конструира топлинен щит,
който спасява космонавтите, между които и Джон Глен и Нийл Армстронг
от изгаряне при завръщането.
Сейф взема участие при построяването на почти всички космически кораби на НАСА.
Космическият кораб е устойчив.
Галилео е на път към други светове.
Но Юпитер е най-голямото му предизвикателство.
За да го подготвим, ние работихме близо 20 години.
Дълго експериментирахме,
за да го настроим и да бъде готов да тръгне.
И най-накрая да полети през Слънчевата система
на такова голямо разстояние.
Бяхме най-малко сигурни за успеха на тази мисия
поради променящите се входни условия.
През декември 1995г.,
Галилео започва самоубийственото си гмуркане в Юпитер.
Топлинният щит беше направен от фенолов карбон.
Карбонът кипи при температура около 4 000 градуса по Келвин,
след което започва да се изпарява и това е, което правеше щитът.
Около 80% от щита се изпариха, 20% останаха.
Беше изключително, невероятно горещо.
Когато огненото влизане приключи,
сондата започна да се носи спокойно из планетната атмосфера.
Надеждата беше, че Галилео ще успее да улови облаци и валежи
и ще разкрие тайните на Юпитерианския климат.
Но Анди Ингерсол е разочарован.
Изненадващо е колко малко вода откриват,
защото водата е изключително важна за климата на Земята
и може да се предположи, че ще е също толкова важна и за Юпитер.
Въпреки, че Юпитер е покрит с облаци,
Галилео има лошия късмет да попадне в тясна междина помежду тях.
Като че ли Галилео е попаднал в Юпитерианска пустиня.
Навярно, ако бе отишъл другаде, щеше да открие вода.
Колкото по-дълбоко потъва в атмосферата,
сондата регистрира все по-усилващи се ветрове
и времето става все по-бурно.
Сондата достига източника на огромните бури.
Но не дава повече информация.
Три часа след началото на спускането,
Галилео е дръзнал да се спусне твърде дълбоко във врящата атмосфера.
Няма нищо, което да спре падането на сондата надолу
и високата температура на вътрешността
в крайна сметка причинява стопяването и изпаряването му.
Днес сондата Галилео е част от Юпитерианската атмосфера.
Всъщност ние леко замърсихме атмосферата на планетата.
Има ли друг свят, който да можем да сравним със Земята?
От векове астрономите наблюдават малък обект, кръжащ край пръстените на Сатурн.
Той е ярък, също като Венера.
И изглежда така, сякаш блести.
Възможно ли е този свят също да има атмосфера?
Астрономите са запленени.
Това е луната Титан.
Мислех за...
астрономите от миналото - като Кристиян Хийгинс, който открива Титан
и за тези след него, които прекарват живота си,
като наблюдават през телескопите, опитвайки се да добавят информация
за Слънчевата система и по-специално за Титан
и изпитвах огромно чувство на симпатия към тях.
Съвременните планетарни учени като мен знаят,
Каролин Порко Университет на Аризона Съвременните планетарни учени като мен знаят,
Каролин Порко Университет на Аризона че можем да градим хипотези, да излизаме с теории,
че можем да градим хипотези, да излизаме с теории,
но накрая ще узнаем точно каква е истината.
Първите близки изображения на тази загадъчна луна
пристигат през 1980г., когато Вояджър прелита оттам.
Беше ясно, че този спътник има атмосфера, която го прави уникален,
защото дотогава асоциирахме атмосферата само с планети.
В състава на атмосферата на Титан има между 90% и 95% молекулярен азот.
Заедно с факта, че тя е и доста плътна,
а и нещо повече - налягането на повърхността е сравнимо с това на Земята.
Всичко това го прави аналогичен на Земята,
защото само преди година никой не е очаквал,
че ще открием толкова подобен на нашия свят близо до Сатурн.
Повърхността на Титан остава скрита от камерите на Вояджър.
Но оттогава...
космическият телескоп Хабъл успява да надзърне през тънките облаци.
Появяват се обнадеждаващи знаци за нещо, което прилича на континенти и океани.
Някои твърдят, че този тайнствен свят има морета от течен метан.
Това е свят, който планетарните учени са по-нетърпеливи отвсякога да изследват.
В продължение на няколко години
щом веднъж достигнахме Титан и веднъж Сатурн,
ние ще открием голямата причина, поради която този свят е толкова специален.
Сега имаме цяла мисия,
посветена на изучаването на Сатурн
и Титан е нейната главна цел.
Това е мисията на сондата Касини, изстреляна през
октомври 1997г. Аз, разбира се, бях там.
Това беше най-зрелищното нещо, на което някога съм бил свидетел.
Беше много емоционално, защото
колегите ми и аз прекарахме седем години, разработвайки оборудване
за завръщането на космическия апарат до Сатурн,
а сега предстои 6-годишно чакане, за да достигне там.
Касини ще достигне до Титан през ноември 2004г.,
ще освободи сондата, която ще предприеме пътуване надолу, към забулената повърхност на далечната луна.
Парашутите ще се отворят, ще бъде изхвърлен въздухопредпазител и сондата,
снабдена с инструменти, плод на 6-годишни издирвания
ще започне два и половина часово спускане през атмосферата на Титан.
По пътя надолу ще бъдат направени измервания на температурата, налягането,
състава на атмосферата.
Сондата ще се спуска докато най-накрая
пресече това, което смятаме, че е най-долен слой на атмосферата.
Тя плавно ще потъне в чуждата атмосфера,
снимайки докато се спуска.
Ние не знаем в какъв точно материал ще кацне сондата.
Навярно повърхността на Титан е от лед,
покрита с наслоявания, които са резултат на валежи от атмосферата.
Може би има течност по повърхността - морета и езера.
Метанови блата, мазна мъгла, може би дори дъжд -
Tитан може да се окаже студеното подобие на Земята.
Имаме тяло с повърхност и атмосфера.
Бихте могли, подходящо екипирани, да се разходите по повърхността
и да видите ерозията, причинена от вятъра и течащите потоци,
морета, вълни и ветрове.
Усещането ще е почти като у дома
че това ще е потресаващо силно чувство за нас.
Титан възвръща духа на първите дни на планетарни проучвания.
Това е един нов свят, готов за открития.
Нашите сегашни знания за Титан са сравними със знанията ни
за Венера от 50-те и 60-те години.
В онези дни, когато се опитвахме да проучим Венера,
си представяхме сценарии твърде близки до земните.
Предполагам, че правим същото и с Титан.
Ние си представяме, че там има езера.
Макар и да сме наясно, че те вероятно са от хидро-въглерод,
все още мислим за Титан със земни мерки.
Може да се окаже, че Титан е съвсем друг.
Например сух като скелет - като Венера.
Това ни учи на смиреност.
Изучаваме Земята и си мислим, че я разбираме.
Тогава си казваме: OK, имаме тези закономерности,
ще ги приложим за друга планета. Да вървим и да започваме.
И винаги се изненадваме.
Никога не е това, което очакваме
и това ни учи колко малко знаем,
и колко много има да научим.
Превод от английски: Pissana_Svetlana Руските части: Valeri_ab
Редакция и тайм-код: Nikra Studio ® © 2004г.