BBC The Planets - Part 5 - Star (1999) Свали субтитрите

BBC The Planets - Part 5 - Star (1999)
През 1973 година,
девет космонавти са изпратени да живеят и работят
в първата в света космическа лаборатория - Скайлаб.
Тяхната задача е да извършват наблюдения на Слънцето,
невъзпрепятствани от изкривяванията на земната атмосфера.
Те стават свидетели на нещо, което никой дотогава не е виждал -
едно слънце, по-мощно отколкото някой някога е можел да си представи.
П
ПЛ
ПЛА
ПЛАН
ПЛАНЕ
ПЛАНЕТ
ПЛАНЕТИ
ПЛАНЕТИТ
ПЛАНЕТИТЕ
ЗВЕЗДА
За нашите предци,
небето е представлявало ребус от загадки.
През нощта било пълно със светлини колкото точици - звездите.
После идвало Слънцето,
чието появяване прогонвало звездите и донасяло топлина и светлина.
То било приветствано, като източник на живот, като божество.
Това е историята на първите човешки усилия
да видят истината за Слънцето зад ослепителния му блясък.
А също и как сме започнали да разбираме
неговото могъщество и ролята му във Вселената.
През февруари 1998г.,
остров Кариби, Гваделупа
се подготвя трескаво за рядко небесно явление.
За няколко минути денят ще се превърне в нощ
по време на пълно слънчево затъмнение.
Това е десетото затъмнение за Франсиско Диего.
Като момче той бил напълно запленен от първото си затъмнение.
То дава началото на продължилата през целия му живот омая от Слънцето.
Възприемах Слънцето като безукорен,
златен диск - съвършен.
Д-р Франсиско Диего Университетски колеж, Лондон златен диск - съвършен.
Д-р Франсиско Диего Университетски колеж, Лондон Беше като религиозно преживяване.
Всичко на небето е перфектно.
Слънцето е перфектен кръг,
без дефекти в структурата.
Перфектен, гладък, златен диск.
Слънцето е обожествявано в много религии.
Слънцето остава символ на съвършенството,
докато през XVII век флорентинецът Галилео
е един от първите насочили телескоп към небето
и веднага остава в историята с първото си важно научно откритие.
За пръв път Галилео използва телескопа си за наблюдение на Слънцето и открива,
че то не е съвършено. Той вижда слънчевите петна.
Това била революция във философията и науката.
Галилео вижда, че слънчевите петна се движат по повърхността му...
и осъзнава, че то се върти.
Това е първата от тайните, които му разкриват слънчевите петна.
Прозрението на Галилео усилва спекулациите за истинската природа на Слънцето.
Но за цели два века
плановете на астрономите да проучат повърхността му са осуетени от силния му блясък.
Какво представляват слънчевите петна?
Какви други пейзажи съществуват по слънчевата повърхност?
Какъв е източникът на неговата мощ?
Учените разбират, че има моменти,
когато Слънцето предлага редки и специални възможности.
Грубо по шест пъти на всяко десетилетие някъде по света,
Слънцето преминава точно зад Луната.
Ако Слънцето е толкова голямо,
то Земята е малка топка с диаметър 3-4 мм,
а Луната е дори по-малка.
Тя е една четвърт от Земята,
400 пъти по-малка от Слънцето.
Фантастично съвпадение е,
че Слънцето е точно 400 пъти по-далеч
отколкото е Луната от нас,
така че можем да видим двете тела
повече или по-малко в еднакъв размер.
Една минута!
В продължение на 4 часа, Франсиско гледа как Луната лази към точната позиция.
Без филтри!
Той е пропътувал половината свят, за да види пълно затъмнение, траещо само 4 минути.
Но там, където Слънцето е замесено,
отдадеността не е достатъчна гаранция за успех.
Франсиско разполага само с няколко кратки момента да зърне скритото слънце.
Загубихме го.
Няма корона.
Като на много астрономи преди него,
намеренията на Франсиско са осуетени от пристигналите облаци, които развалят партито.
Дъглас Гуф е водещ учен в областта на Слънцето.
За да види своето първо пълно затъмнение,
той пътува до Индонезия.
Правителството заявява, че е незаконно да се наблюдава затъмнението.
Професор Дъглас Гуф Институт по астрономия Правителството заявява, че е незаконно да се наблюдава затъмнението.
Професор Дъглас Гуф Институт по астрономия Поне за индонезийците.
Поне за индонезийците.
Те могат да го наблюдават по телевизията
или да отидат в джамиите и да се молят на дракона да изплюе Слънцето.
Те вярват, че точно това се е случило.
Бях застанал на пътя,
когато малко момче дойде при мен.
Дадох му тъмна филмова лента, през която да гледа.
Старец на около 70г., старейшина на селото,
също дойде и тримата наблюдавахме фантастичното затъмнение.
Пълното затъмнение разкрива слънчевата корона -
външния слой, обичайно скрит от яркия му блясък.
Зловещо чувство и почти пълно мълчание.
Единственото нещо, което чувахме беше пеенето от джамиите.
Това е, заради което астрономите и до днес пропътуват целия свят.
В обсега на короната имаше облаци, които изглеждаха като запалени.
Повърхността изглеждаше обгърната от сложна, яростна атмосфера.
Гледайки всичко това, осъзнаваш, че слънцето е активна,
а не пасивна топка от газ кипяща надалеч.
Интересни неща се случват.
Изключително вълнуващо е да откриваш нови неща.
Поради тази причина изследователите ходят на места, където не е стъпвал човешки крак.
На Земята са останали малко такива места.
Затова се отправяме към Космоса.
Да видиш Слънцето забулено от
воала на нашето неразбиране,
да разбереш как нещо работи, е удивително преживяване.
Редкостта на пълното затъмнение
дава на учените малко възможности да изучат Слънцето.
През 19 век, отец Анджело Сечи,
шеф на астрономите във Ватикана,
предизвиква революция в начина, по който гледаме на светлината.
От обсерватория на църква в Рим,
той поставя началото на нов клон от науката - спектроскопия.
Неговият спектроскоп разлага слънчевата светлина на съставните й цветове,
а после усилва светлината в една област.
Вече е възможно да се види периферията на Слънцето
без да се разчита на затъмнения.
Спектроскопията разкрива слънчевата повърхност в нейната удивителна сложност.
Вече не сме заслепени от яркостта на Слънцето.
Можем да видим подробностите, които се открояват по периферията му по време на затъмнение.
Скоро астрономите започват да изучават тялото на Слънцето.
Слънчевите петна са капки големи колкото Земята.
Те са като прозорци към тайнствените недра.
Повърхността се пени и клокочи пред очите ни.
Скоро са каталогизирани химикалите, които Слънцето съдържа.
Тъмните ленти в неговия спектър означават кислород,
калций и желязо.
Астрономите откриват чужд, несрещан на Земята елемент.
Наричат го с името на гръцкия бог на Слънцето Хелиос -
хелиум.
Когато Сечи обръща спектрографа си към звездите,
той прави най-проникновеното си откритие.
Веднага разпознава срещания и преди от него модел.
Тяхната химия е идентична с тази на Слънцето.
Разрешена е една от великите загадки на небосвода.
Нашето Слънце е звезда.
Слънцето е звезда
и за пръв път става ясно,
че принадлежи на семейството на звездите.
От научна гледна точка това е фантастично,
защото ние искаме да разберем какво представлява Вселената.
Изучавайки Слънцето, ние изучаваме типична звезда.
През 40-те години на 20 век получихме първото съмнение
за това колко смъртоносна може да бъде една звезда.
Когато първите ракети се издигат към краищата на Космоса,
те са изпепелени от радиация.
Нашата атмосфера пропуска светлината и топлината,
но ни защитава от рентгеновите и гама лъчите,
от ултравиолетовата светлина на Слънцето.
Скоро човекът се изправя срещу смъртоносната радиация
и се озовава с лице пред звездите.
Алексей Леонов.
Видях един гигантски свят.
Наведнъж видях половината земно кълбо
И се виждаше ясно кръглостта на Земята.
Но най-голямо впечатление
ми направи това невъзможно съчетание,
това физическо явление -
черно небе - ярко слънце!
Това даже е невъзможно да го разбереш,
а аз там го видях това ярко слънце
сякаш забодено в небето...
Три, две, едно, нула.
През 1973г. слънчева лабортория
е изпратена да изучава Слънцето директно от Космоса.
Но Слънцето не се отказва лесно от тайните си.
Когато изстреляхме Скайлаб, той имаше топлинен щит,
който се отваря в орбита.
След 60 секунди полет,
Командир - Чарлс Конрад Астронавт След 60 секунди полет,
Командир - Чарлс Конрад Астронавт топлинния щит се отваря с пукот.
топлинния щит се отваря с пукот.
Станцията е попаднала във въздушно течение,
което разкъсва топлинния щит
и отключва и двете соларни крила.
Преди да стане водач на екипажа на Скайлаб, Конрад е бил на Луната.
Домът им повече не е предпазван от атмосферата
и температурата започва стремително да расте.
Трябва да намерят начин да предпазят станцията
от слънчевите ексцесии.
Имахме едно временно съоръжение за топлинна защита,
което можехме да стъкмим отвътре
и да хвърлим през въздушния шлюз.
Трябваше да го натиснем като механизъм на чадър,
и щитът трябваше
да се отвори с пукот като чадър.
Тогава щяхме да го изтеглим навън,
където да го уравновесим на няколко инча.
Щитът накара температурата да спадне веднага.
Докато температурата пада,
екипажът отива в обсерваторията.
Налага им се да живеят в безтегловна среда.
Първоначално, прилошаването пречи на всяка дейност, най-вече на яденето.
Но този проблем бързо отминава.
Скоро се оказва, че Космосът не е лошо място за живеене.
Тук няма атмосфера, която да замъглява изображенията
и започва най-пространния период на слънчеви наблюдения.
Полетът на Скайлаб е много скъп за моето сърце.
Знам, че много хора не биха разбрали това...
Той означава за мен повече, отколкото пътуването до Луната. Част от мисията бе...
да успеем да пуснем соларния телескоп,
за да се завърнем със страховито количество информация,
каквато никой досега не е имал в такива огромни размери.
Когато превключих на двете позиции, наречени к-алфа,
тези думички станаха нарицателни за кислород-алфа,
наречени така,
защото светлината тук идва от кислородните атоми
в слънчевата атмосфера...
Гледайки Слънцето на същата дължина на вълната, използвана от Сечи 100 години по-рано,
астронавтите виждат невероятни подробности по слънчевата повърхност.
...на дължината на вълната излъчена от кислородните атоми.
Ние можем да видим слънчеви петна, мрежи, нишки,
всяко от които в големи подробности.
Всички се въртяхме по четири часа
пред соларния панел на телескопа.
Беше като да свириш на 88-клавишно пиано на три
ръце по едно и също време.
Беше много сложен апарат
от превлючватели и всякакви други неща.
Беше много интензивна работа.
Трябваше да работим много, за да сме сигурни,
че честотите се четат правилно.
Нещата се появяваха в реално време, като например слънчевите изригвания,
така че трябваше да сме в готовност да уловим и това.
Слънчевите изригвания са изкипявания на газ с размер на планета -
издатини, които свободно се изтръгват от Слънцето.
Те могат да бъдат наблюдавани и от Земята, но не с това качество и детайли.
Някой го беше пуснал
и ни извика да погледнем.
Това се случваше често,
когато ставахме свидетели на нещо необикновено
и викахме останалите да надзърнат.
За 9 месеца, упоритият екипаж на Скайлаб
разполага с повече от 160 000 изображения,
разкриващи непознати досега аспекти на Слънцето.
Едно от най-зрелищните им открития е изригването на коронарна маса -
изблици на материя, които изглеждат малки в сравнение със слънчевите изригвания.
Това са най-добрите, засега, изображения на разгневеното Слънце.
Но какво причинява тези конвулсии?
Отговорът лежи на невидимата страна на Слънцето,
и отново слънчевите петна държат ключа от загадката.
Дълго преди космическата ера,
върховете на планините Сан Габриел
са най-близкото за Америка място до Космоса.
През 1903г., Джордж Елъри Хейл,
син на инженер, имал една мечта.
Той построил най-усъвършенстваната в света слънчева обсерватория,
по-високо от кулата в Пасадена.
Сали Балюнас е астрофизик от обсерваторията Маунт Уилсън.
Хейл е моят личен герой.
Той е бил велик учен,
имал е силни инженерни инстикти
и е успял да построи най-големите в света обсерватории.
Той събрал много пари, за да осъществи тези проекти.
Както често казваше, плановете, които кроял съвсем не били малки.
Маршрутът към върха на Маунт Уилсън не бил лесен.
Този път не е бил построен до 1936г.,
така че всичкият бетон и стомана е трябвало да бъдат пренесени
на гръб или с мулета по много стръмна, дълга 11 км пътека.
Товарните коне правели по 60 курса, само за да бъде пренесен телескопът,
но скоро Хейл вече имал обсерватория, за която му завиждал целият свят.
Първото предизвикателство било да разбере какво представляват слънчевите петна.
Хейл построява спектрограф,
Д-р Сали Балюнас Маунт Уилсън Обсерватория
Д-р Сали Балюнас Маунт Уилсън Обсерватория който е под тази маса. 23 метра надолу е дисперсионната решетката,
която разлага слънчевата светлина
на енергийните й компоненти.
Решетката приличала на това,
и разлагала светлината
на различни цветове.
В този спектър са абсорбционните линии на газовете.
С този уникален спектрограф,
Хейл започва да анализира слънчевата повърхност.
Той успява да заснеме слънчевите петна
по-детайлно от всеки друг.
По време на рутинно изучаване на химическите абсорбционни линии на слънчевата повърхност,
той прави пробив.
Разглеждайки по-спокойна част от повърхността,
той вижда съвсем обикновено изглеждащи линии на абсорбция.
После, когато петното се извърта в цепнатина,
линиите започват да се разширяват и да се разцепват.
Хейл вижда разслояването на линиите
и разпознава този феномен.
Магнитни полета. Това откритие той прави през юни 1908г.
Хейл разгадава една от най-големите загадки на Слънцето.
Слънчевите петна са причиняват от магнитни изкривявания.
Тези магнитни аномалии са 4000 пъти по-силни, отколкото земното магнитно поле.
Те пресичат издигащите се вълни от газове,
охлаждайки повърхността с близо 2000 градуса
и причиняват тъмни петна.
Петната по повърхността
са просто усукващи се и извиващи се полета,
правещи лупинги по повърхността.
Тази магнитограма показва как повърхността е изпъстрена
с тъмни и светли линии на магнитните сили.
Тези изкривени магнитни линии са каналите, по които протичат слънчевите бури -
изригвания от плазма, експлоадиращи навън на хиляди километри,
преди да се всмучат обратно от врящата повърхност.
Коронарните изригвания, издатините,
всички образувания по слънчевата повърхност имат магнитен характер.
На едно от най-студените места на Земята,
15 години преди Хейл да започне изследванията си на Слънцето,
един норвежки учен прави свои собствени заключения за слънчевия магнетизъм.
На земя, където Слънцето не може да бъде видяно с месеци,
той бил убеден, че всеки може да почувства присъствието му
в един от най-красивите земни феномени.
Може би е странно защо сме тук,
далеч на Север, в тъмнината,
занимаващи се със Слънцето.
Но тук може да се види сиянието - Северното сияние.
Наистина искам да видя сиянието.
Професор Трулс Хансел Университет на Тромсо Наистина искам да видя сиянието.
Професор Трулс Хансел Университет на Тромсо Такава многоцветна красота не може да се види другаде.
Такава многоцветна красота не може да се види другаде.
Сякаш озарява тези
мрачни дни в зимното време.
В древността са вярвали, че Северното сияние,
това са душите на воините, загинали в битка.
Норвегия е едно от най-добрите места за изучаване на сиянията.
Тулс Ханс наблюдава радиоактивността високо в земната атмосфера.
Тази област на проучвания датира повече от век.
Преди 100 години, най-известният норвежки учен
посвещава живота си на изучаването на атмосферните смущения.
Неговото име е доктор Кристиан Бъркланд.
Бъркланд бил блестящ учен, но малко луд.
Може да се уверите в това от книгата му.
Освен теориите за частиците и сиянията,
тя съдържа и много други идеи.
Някои верни, повечето грешни.
Една от тях е Терела.
Вакуумна кухина, съдържаща малка сфера,
която е модел на Земните недра.
Можем да си представим Бъркланд, провеждащ експеримента.
Експеримент, който създава по изкуствен начин Северно сияние.
За да предпази мозъка си от радиацията, той винаги носел фес.
Теориите на Бъркланд за произхода на сиянията
са предхождани от години на упорито изучаване.
Активността на сиянията е особено силна след период на слънчева активност.
Бъркланд искал да открие механизма на връзка помежду им.
Това са стари магнитометри,
с които се е работело преди повече от 100г.
Те все още се използват тук-там.
Бъркланд използвал подобни инструменти.
Това е запис на магнитното поле,
направен с този инструмент.
Започва спокойно около обяд,
след това,
вечерта,
има регистрирана магнитна буря, която се вижда ясно тук.
През този период има голямо и много ярко сияние.
Това е експериментът Терела на Бъркланд.
Той построил няколко такива прибора, но този е най-големият
и последният, предполагам, направен през 1913г.
Това е голяма вакуумна кухина -
модел на Земята отвътре, която създава магнитно поле.
Бъркланд мислел, че магнитните бури и Северното сияние
са причинени от електрически заредени частици,
от чието взаимодействие е родено Земното магнито поле.
Той вярвал, че тези частици идват от Слънцето,
но неговите идеи никога не привлекли сериозно внимание.
През 1917г., Бъркланд се самоубива.
Всъщност доказтелствата за необичайното въздействие на Слънцето
посещават небесата ни от хилядолетия.
Прашните опашки на кометите винаги сочат към Слънцето.
Това предполага, че причина е единствено слънчевата светлина.
Но през 1947г., немския физик Лудвиг Бирман,
изчислил, че нещо далеч по-солидно трябва да бута опашките на кометите.
Той го нарича слънчева корпускулярна радиация,
но неговата идея се отхвърля незабавно.
Независимо от всеобщия присмех, физикът Йожен Паркър
бил неспособен да отхвърли аргументите на Бирман.
Имах щастието да разговарям с него в Чикаго.
Той каза, че ако това не е слънчева светлина,
Професор Ежин Паркър Университет на Чикаго Той каза, че ако това не е слънчева светлина,
Професор Ежин Паркър Университет на Чикаго то тогава трябва да бъде слънчева корпускулярна радиация -
то тогава трябва да бъде слънчева корпускулярна радиация -
емисия от много малки частици, идващи от Слънцето,
която отвява опашките на кометите.
Неговите откровения ме накараха да видя, че теорията му е фундаментална.
Физикът Сидни Чапман ревностно атакува Бирман.
Той казва, че тъй като Слънцето е 330 000 пъти по-голямо от Земята,
не е възможно каквито и да е частици, пък били те и съвсем малки,
да успеят да избягат от невероятно голямото гравитационно притегляне.
Равнодушен към присмеха, за соларния вятър,
Чапман развива своята собствена идея
за това как Слънцето протяга ръка към Земята.
Той предполага, че короната,
въпреки че е солидно свързана със Слънцето,
се разширява много по-надалеч отколкото изглежда по време на затъмнение.
Йожен Паркър среща Сидни Чапман в Булдер, Колорадо.
Мисля за това, което съм научил от Чапман, а именно,
че короната се разпостранява из цялата Слънчева система.
Осъзнах, че теориите на Чапман и Бирман взаимно се изключват.
Соларната корпускулярна радиация, която влияе на опашките на кометите
не може да премине през статична корона, взаимното им влияние ще блокира това.
Но не можех да видя къде всеки един от тях грешеше.
Паркър работи над видимите противоречия в теориите
и открива, че и двамата са прави.
Интегрирах уравненията за движение.
Намерих само едно решение, което да подхожда
на притегателната сила на Слънцето и нулевото налягане на безкрайността.
Решението предполагаше съществуването на свръхзвуков соларен вятър.
Соларният вятър на Паркър е по-сложен отколкото версията на Бирман.
Той изчислява, че короната няма достатъчно термична енергия
да се освободи от гравитацията и струи с 500 км в секунда.
Когато оповестява теорията си, Паркър е подложен на присмех.
Критиците ми бяха анонимни.
Бях уверен, че са специалисти.
Те декларираха, че идеята ми е абсурдна.
Други заявяват, че това е лъжа,
публикуват статии, сочещи алтернативите
и четат лекции, заклеймяващи идеята.
Мои приятели ми казаха: „Това е велика идея,
но великите идеи често се провалят с гръм.“
Отговорих им: „Ще видим точно какво ще се провали с гръм.“
Паркър чака 5 години теорията му да бъде доказана.
През 1962г., сондата Маринър 2 на път за Венера носи детектор за частици,
проектиран да установява празно ли е космическото пространство.
Първата в света междупланетна сонда изпраща сигнал, че междупланетното пространство
е залято от соларен вятър, надминаващ Паркъровите пресмятания.
Детекторът на JPL за плазма
показва наличието навсякъде на вятър
със скорст от 300 до 800 km в секунда.
Вятърът е винаги там и никога не престава.
След това отказвах да споря с когото и да е.
Съвременните телескопи разкриват сложността на соларния вятър на Паркър.
От слънчевия екватор непрекъснато се изпаряват частици.
От време на време, избухвания се освобождават от гравитацията и магнитното поле.
Това са изригванията и изхвърлянето на коронарна маса, видени от Скайлаб.
Тези електрически заредени урагани са свирепи и безжалостни.
Планетите лежат на огневата им линия.
Меркурий, най-близкият до Слънцето
поема най-силния удар на соларния вятър.
Каквато и атмосфера да бе имала тази планета, щеше да е издухана,
оставяйки повърхността залята от смъртоносна радиация.
Четири пъти по-далеко от него е Марс,
за когото се смята, че соларният вятър е оголил
поне една трета от първоначалната му атмосфера,
оставяйки я стотици пъти по-тънка от нашата.
Венера, най-близката ни съседка,
също има атмосфера, стотици пъти по-тънка от нашата.
Съвременните сонди откриха кометоподобна опашка,
която се протяга обратно на земната орбита.
Облаците на Венера също са разядени от соларния вятър.
Какво да кажем за нашата атмосфера?
Земята има магнитно поле,
което се разпростира далеч навън в Космоса.
To отразява соларния вятър и защитава нашата атмосфера.
Силовото ни поле води непрестанна битка със Слънцето.
Соларният вятър и Земното магнитно поле
се борят помежду си.
Магнитното поле е притискано от соларния вятър.
Когато натискът нарасне,
и запрати частици през магнитното ни поле,
надолу към полярните области,
тогава ги виждаме като сияние.
Живеем в област с преобладаващ соларен вятър,
който се простира далеч в Космоса.
Следващият въпрос е колко далеко в пространството отива,
след като се разпострани по-далеко от Слънцето.
Какъв е пълният обхват на Слънцето?
Първата космическа сонда, дръзнала да достигне Юпитер,
записва мощни радио-емисии.
Това е същата епична битка
между Юпитерианското магнитно поле и соларния вятър.
Когато сондата Вояджър посети външните планети,
открива подписа на соларния вятър, сблъскващ се с магнитни полета.
След като напусна Нептун, откри соларен вятър и там.
Къде е краят му?
Пътувайки три години след Плутон,
той регистрира мистериозна поява на радиоемисия.
Сигналът е прихванат от трасираща станция в Голдстоун, Калифорния,
където Дон Гърнет поддържа постоянна връзка с Вояджър.
Моят най-голям интерес е да следвам докъде соларният вятър
д-р Дон Гърнет Университет на Айова Моят най-голям интерес е да следвам докъде соларният вятър
д-р Дон Гърнет Университет на Айова се разпостранява извън Слънчевата система.
д-р Дон Гърнет Университет на Айова Трябва да бъде спрян някъде от междузвездния газ.
Трябва да бъде спрян някъде от междузвездния газ.
Тази граница наричаме хелиопауза.
Избликът на радиовълни, прихванат от Вояджър е абсолютно неочакван.
Тук няма гигантски планети на по-малко от 3 милиарда километра.
Ние не знаем с какъв произход е сигналът.
Смятахме, че идва от Юпитер или Сатурн.
Или може би идва от много по-далечно от Слънцето разстояние.
Това изследване води обратно към сърцето на Слънчевата система.
Забелязахме серия от много
мощни изригвания на коронарна маса,
около 400 дни преди появата на радиовълните.
Проверявайки бордовия дневник на Вояджър, Дон открива,
че е бил застигнат от радиоразпръсване след 100 дни.
300 дни по-късно соларният изблик достига магнитната граница.
Това ли е хелиопаузата, външната граница на соларния вятър?
Нашият модел е, че това изригване на коронарна маса
произвежда плазмен импулс, произлизащ от Слънцето
който се разпостранява за 400 дни.
Ние открихме, че е приет от Вояджър 1 и 2.
Този плазмен импулс накрая достига до хелиопаузата,
и поражда радиоемисия.
Радиоразпръсването определя мястото на хелиопаузата като
четири пъти разстоянието до Плутон.
Това е обхвата на Слънцето.
Дори най-отдалечените планети,
за които Слънцето е само ярка звезда,
се къпят в неговата изпаряваща се атмосфера.
Планетите са обвързани от слънчевата гравитация.
Те са формирани като страничен продукт от неговото създаване.
Съществува фундаментална връзка между планетите и звездите.
Самото вещество на живота е изградено вътре в тях.
Сърцевината на звездите е първичният разтопяващ реактор.
Дъглас Гоф иска да го види в действие.
Целта ми е да проуча същността на ядрото,
защото ядрената физика е толкова интересна.
Ядрените реакции, които променят материята,
създават нови частици, които напускат Слънцето,
ни помагат да разберем физиката на елементарните частици.
1995г. бележи началото на нова ера в изследването на Слънцето.
Пътуване, което може да ни отведе до сърцето на звездата.
Слъчевата обсерватория СОХО може да покаже слънцето в рентгеновия,
ултравиолветовия и видимия спектър.
Но СОХО не само наблюдава, а и слуша.
През 1975г.,
когато Гоф узнава, че слънчевата повърхност е накъдрена като езеро
той незабавно вижда начин да види неговата сърцевина.
Осъзнах, че това е начина да надникнем в Слънцето отвътре.
Не можеш да го видиш отвътре с лекота, то е непроницаемо.
Но там има звук. Можеш да го чуеш.
Правейки това, можем да разучим структурата му отвътре.
Открих удивителна възможност
да проникнем във вътрешността на звезда.
На повърхността на Слънцето има вълнение.
Всеки 6 минути цялата звезда вдишва и издишва.
Нейният океан от газ се надига и спада,
сложната структура от вълнички трепти по цялата повърхност,
указвайки каква е структурата отвътре.
Слънцето прилича на оркестър от инструменти,
които свирят, но не в унисон.
Това е какафония, която дава информация за детайлния интериор.
Звуковите вълни се движат назад - напред,
издавайки тонове като музикални инструменти.
SOХO разкрива нов феномен на повърхността.
След слънчево изригване, сеизмичните трусове се разпостраняват на хиляди километри.
Но има и нещо повече от това.
Ние изучаваме Слънцето отстрани, косвено,
като изучаваме всъщност звуковите вълни, получавани от СОХО.
Научаваме за динамичния и химичен състав.
Искаме да направим нещо подобно и за ядрото.
SOХO започва да разгадава външните слоеве на Слънцето.
Под повърхността той откри реки от лава и
свръхгорещи газове, които се въртят около полюсите.
Изглеждат като бликащ земен поток.
Съшо така изглежда, че и на Слънцето има климатично време.
Дълбоко в сърцевината му има забележителен химически завод.
Звездите правят цялата материя, от която сме изградени
от кислород и хелий. Това е, от което сме направени.
Те са заводи, които произвеждат материя.
За да разберем Вселената, трябва да изучим звездите.
Всяка звезда има ядро.
Почти всички звезди генерират ядрена енергия,
превръщайки елементите от един в друг
и изграждайки тежките елементи на Вселената.
Смятаме, че физиката на звездите е същата като на Земята.
Тази физика можем да разберем внимателно,
така че да си дадем сметка какво означава това
за структурата на Вселената и нейната еволюция.
В началото Вселената е съдържала кислород и хелий.
За 12 милиарда години, звездите са ги преобразували в по-сложни елементи.
Нашето Слънце е родено от такъв процес.
Преди 4,5 милиарда години,
звезда от периферията на нашата галактика
завършва съществуването си като супернова.
Предсмъртната агония запраща части от ядрото и в Космоса.
Тези нагорещени капчици от силикон, желязо и много други елементи
се устремяват към облак от газ, пораждайки неговия колапс.
Когато смесицата от газ и прах отива към центъра на облака,
те предизвикват ядрена реакция и нашето Слънце се ражда за живот.
Оставащите отломки от суперновата формират планетите.
Направени сме от звезден прах, произведен от сърцето на звезда.
В последните 400 години, науката разкрива слънчевите пластове,
за да открие звезда -
една от неизброимите фабрики на съзиданието,
които произвеждат планетите, които са произвели и нас.
Нашите праотци са го виждали като съвършен диск от светлина. Като божество.
Науката го показва като същност, по-могъща,
отколкото някой някога може да си представи.
Превод от английски: Pissana_Svetlana Руските части: Valeri_ab
Редакция и тайм-код: Nikra Studio ® © 2004г.