Buena Vista Social Club (1999) Свали субтитрите
Правена е по време на Октомврийската ракетна криза пред хотел Ривиера.
Целият Малекон бе обграден със зенитни установки на ПВО.
Чакахме американците да ни нападнат...
Тази пък, направих през 1959 във Вашингтон.
Фидел слага венец пред статуята на Ейбрахам Линкълн.
Нарекох я "Давид и Голиат".
Малкият човек и гиганта.
Това са Че Гевара и Фидел, играят голф.
Кой победи?
Фидел.
Че го остави да спечели.
Road Movies представя
БУЕНА ВИСТА СОСИАЛ КЛУБ
Ех, Буена Виста Сосиал Клуб!
Компай Сегундо! Здравейте!
Да попитаме тези хора...
Нека попитаме дали знаят къде се намира Буена Виста Сосиал Клуб...
Той трябва да знае...
- Извинете, търсим Сосиал Клуб.
- Буена Виста Сосиал Клуб?
О, отдавна го няма.
Буена Виста беше... нека се сетя. Продължавате нагоре по този път...
- Беше на номер 48.
- Да, но вече го няма.
Кажете ни, къде се намираше преди?
Вижте, продължете нагоре по този път и ще го намерите.
- Вие танцувахте ли там?
- Да.
Ходех често там, родена съм наблизо. Сега обаче е частна къща.
Това е, ето онази къща, с бялата линия на предната врата.
Там е от 1944г. Живеем тук оттогава.
Спомням си, че правеха невероятни партита в Буена Виста.
Най-добрите кубински групи свиреха там...
Знаеш ли какво ям след препиване? Пилешка супа.
Взима се парче пилешка шия и се запържва.
След като кръвта се оттече се овалва в начукан чесън.
Може би ще видите част от бара...
Яж това и никога няма да имаш махмурлук.
Ето така винаги съм във форма. Това е най-доброто.
От Алто Кедро, отивам в Маркане
После до Куето, след това в Маяри...
Лудо влюбен съм в теб Не мога да го отрека...
Жадувам аз целувка с устни мокри... Но никой не може да ми помогне...
Хуанита и Чан Чан, играят заедно на плажа
Тя танцува... А Чан Чан се възбудено я гледа...
Почистих пътеката от сухите бамбукови листа
Защото исках да седна
На онзи пън, ей там, но може и да не го направя.
Аз и синът ми Хоаким.
Пристигнахме в Хавана през март, 1998.
Бяхме тук и преди две години
за да запишем Буена Виста Сосиал Клуб.
Правя филми от 35 години
и мога да ви кажа, че никога не знаеш как ще го приеме публиката,
обаче този филм хареса както на мен, така и на тях.
Едно от големите открития на този диск е Ибрахим Ферер.
Този човек, дошъл от улицата, всъщност е кубинският Нат Кинг Коул.
Да откриеш такъв талант се случва, може би, веднъж в живота.
Искахме да запишем един солов албум с него.
В моята градина...
Сред гладиоли, рози
и лилии бели...
Душата ми тъгува тежко ми е...
Искам да скрия болката от цветята
Не искам те да знаят...
за мъките, които преживях...
Само ако знаеха, колко много страдам...
...те също щяха да оплачат моите страдания...
Но тихо, тишина, защото те заспаха...
Гладиолите и лилиите
Не искам те да знаят за моите мъки, моята съдба...
Защото видят ли ме те да плача,
ще умрат...
Омара Портуондо!
Аз, Ибрахим Ферер Планас...
...съм роден в едно малко предградие
на Сантияго де Куба
Сан Луис.
Син съм на Аурелия Ферер.
Записан с нейното фамилно име.
Казвам това, защото...
...искам всички вие да добиете представа за мен...
...кой и какво съм аз...
На дванайсет годишна възраст...
Загубих майка си.
Баща ми почина преди това.
Останах кръгъл сирак.
Бях единствено дете...
Трябваше да се грижа сам за себе си.
Ходех на училище, имах много приятели...
Но трябваше да напусна и прекратя обучението си,
животът тогава не беше такъв, какъвто е сега.
Беше по-тежък.
Нямаше кой да ти помогне.
Искате ли помощ, момчета?
С Рубен много си допаднахме.
Рубен обича да импровизира, също както и аз. Оставя нещата да текат...
Така се роди първата ми песен. Казах на Рубен: "Приятелю, я хвани тази мелодия."
И той подхвана акомпанимента...
Тази песен бе първата, която чу и Рай Кудър.
Когато за пръв път ме видя, аз точно си я пеех за да се отпусна...
Веднага я записа.
Две гардении за теб
С тях искам да ти покажа...
...колко те обичам. Да, обожавам те!
Грижи се ти за тях внимателно. Те са твоето и моето сърце...
Две гардении за теб...
С цялата топлота на една целувка.
Целувката, която никога няма да намериш в прегръдките на друг.
Те ще живеят винаги до теб, и ще ти шепнат тихо с моя глас.
Ще ги чуваш винаги как тихо казват "Обичам те"...
И ако една вечер, моите гардении умрат...
Ще е защото са открили...
...че ти си ме предала за любовта на друг...
Казвам се Омара Портуондо.
Родена съм тук, в Хавана в района известен като Кайо Хесо.
Баща ми беше известен бейзболен играч.
Той стана един от първите кубинци, които играха извън родината.
Целият кубински национален отбор емигрира в САЩ.
Моите родители обичаха почивайки си след обяд да пеят.
Заедно, в дует.
И така, любовта им към кубинската музика се предаде и на мен.
Започнах да пея "Ла Баямеса", когато бях още малко момиче.
Моят баща беше водещия глас, а аз бях втори глас.
Една от песните, които записах тук, "Тъжни Години"...
...спечели Грами.
Зная тази песен от малка...
Ще има ли значение дали аз те обичам, ако ти вече си изгубил своите чувства?
Любов, която вече е в миналото не трябва да бъде помнена...
Аз бях любовта на живота ти, толкова отдавна...
Но сега съм част от миналото, и не мога да се съглася с това.
Ако можеше нещата, които желая, да се сбъднат...
...ти щеше да ме обичаш също толкова много...
...както преди двайсет години...
С тъга наблюдаваме как любовта ни изчезва...
Част от нашите души са толкова безмилостно разкъсани...
Тук на плажа, как Мария се забавлява...
Тук на плажа, как Мария ме кара да я желая...
Роден съм през 1907г.
На брега на морето. В Сибоней.
Там живеех с баща си.
Той беше машинист, в магнезиевите мини.
Живях в Сибоней до девет годишна възраст.
Точно до смъртта на баба ми.
После се преместих в Сантяго де Куба заедно с братята си.
Да, стоях в Сибоней до смъртта на баба.
Тя казваше:
"Докато не умра, внуче... ... не може да напуснеш моя град"
Аз и палех пурите.
Бях само на пет.
Тя казваше: "Запали ми една пура".
И аз го правех, от петгодишна възраст.
После ги давах на баба да пуши.
Така че, може да се каже, че пуша от 85 години...
Да...ще трябва да поработя здраво. Рай Кудър е тук.
На стеблото на едно дърво, младо момиче...
...дълбаеше своето име с усмивка...
Дървото, трогнато до сърцевината си...
...отрони един цвят от своите клони за момичето.
Да, аз съм това дърво, тъжен и с разбито сърце...
И ти си момичето, което ме нарани толкова...
Аз винаги ще пазя твоето име гравирано в сърцето си....
Но, моля те кажи ми, какво стана с моето бедно цвете?
Научих това когато бях още малко момче.
Музиката е толкова красива...
Името ми е Елиадес Очоа Бустаманте.
Роден съм в Сантяго де Куба на 22 юни, 1946г.
Майка ми, Якоба Бустаманте, свиреше на трес(6 струнна китара с къс гриф).
Баща ми, също.
Бяхме просто семейство музиканти.
Родих се в беднотия, разбира се.
От момента в който ставах, край мен звучеше музика.
Музиката беше в кръвта ми.
Слушах музика преди да си легна и музика ме будеше сутрин.
През 1958 на ръст не бях по-голям от една китара.
Започнах да свиря още като дете из целия Сантяго.
Дори и в квартала на проститутките.
Свирех с шапка пред мен, казвайки: "Помогнете на кубинските музиканти".
Така изкарвах парите си.
Всичките пари давах вкъщи, за да помагам на родителите си.
По пътя към дома...
...срещнах весел каруцар...
Пееше си от сърце
като едно весело селско момче:
Ще премина релсите, за да разтоваря каруцата си...
И така свърши още един ден изпълнен с уморителен труд.
Работя без почивка, за да се оженя...
И ако успея да го направя, ще съм един щастлив човек...
Дните в които подавах шапката свършиха...
Никога няма да ги забравя, но те вече са в миналото.
Аз съм селско момче, карам каруца и на село живея добре.
Селото е като райска градината, най-хубаво е в целият свят.
Нека яздим нашите коне към планините...
Здравейте, как сте?
Чакам ви с години. Закъсняхте!
Помислих, че ви е прибрала полицията...
Качвайте се!
Влизайте!
Чувствайте се като у дома си
Едно време, в Сантяго де Куба, дядо ми е бил
президент на френскоговорящото обществено сдружение.
Казвало се "Ел Кукуйе".
Веднъж, една африканска делегация дошла на посещение тук...
Една от жените се сприятелила с майка ми...
И когато си тръгвала, дала на майка този жезъл.
Тя твърдо вярваше в този тотемен Лазарус.
Аз имам същия. И също така силно вярвам в него.
Наричаме го Сиромаха.
Има невероятна сила.
Той ни води и помага на бедните.
Другият Лазарус е същият.
Но аз обикновено взимам този с мен. Този, който проси...
Поднасям му цветя.
Понякога му паля свещичка...
Давам му и мед.
Виждате ли? Това е пчелен мед.
Пръскам го също и с парфюм...
Доста парфюм...
Всеки път, когато излизам, го пръскам с него.
Пръскам и себе си, де...
Има и малка чашка с ром
На мен ми харесва, така че, предполагам и на него му допада...
Жена ми му прави меренгес понякога. Знаете ли какво е това? Пончки.
Слагаме ги тук.
Предлагаме му ги.
Ето така той получава всичко което имаме и ние...
Ние, кубинците, трябва да сме благодарни, на Човека горе...
...за това, че сме такива каквито сме. Хора на живота...
Ако се интересувахме от материалното, щяхме отдавна да сме изчезнали.
Но ние, кубинците, сме много щастливи...
Малка страна сме...
Но много силна...
Научили сме се как да се противопоставяме...
...на злото и как да приемаме доброто...
От Сиенфуегос до Гуагуанко...
Днес съм много лъчезарен
Ще пея за страната си
За този известен регион...
...известен като Перлата на Юга...
Стана парчето!
Точно така го искаше Хуан де Маркос.
Името ми е Рубен Гонзалес Фонтанелс.
Роден съм в Санта Клара през 1919.
На деветгодишна възраст започнах да свиря на пиано.
Семейството ми купи едно пиано.
Беше много хубаво, едно "Джон Стауерс".
Беше също и пианола. Звучеше чудесно.
Когато видях този инструмент, направо полудях.
Наистина ми харесваше.
И така започнах да се упражнявам през цялото време...
Когато майка ми видя, че имам талант и мога да стана голям пианист...
...ме прати при частна учителка в Сиенфуегос.
Учех с нея до осми клас.
Тя ми каза: "Рубен, ти ще бъдеш добър пианист."
"Имаш невероятна техника."
Никъде не ме искаха, затова и престанах да пея.
Трябваше да работя за да не гладувам.
Лъсках обувки, чистех улиците, продавах лотарийни билети...
Имах семейство, за която трябваше да се грижа.
Не се срамувам да си го призная.
Преместихме се от Санта Клара в Хавана.
Мисълта, че живеем в столицата ме подтискаше.
Казвах си: "Има много пианисти в Хавана".
Затова, започнах да уча отново...
Учех се да свиря на други инструменти.
Близо до нашата къща
живееше един човек. Казваше се Арсенио...
Той имаше голяма група.
Слушаше ме, докато свирех...
Арсенио беше сляп.
Не по рождение...
Беше преживял инцидент, в който беше загубил зрението си
Един ден ми каза:
"Рубен, искаш ли да се присъединиш към групата ми?".
Аз казах "да", разбира се.
Неговия пианист бил го напуснал...
Отишъл в Европа.
Свирех в групата на Арсенио около четири години.
Няколко от парчетата ни бяха големи хитове.
Арсенио беше доста раздразнителен.
Мразеше хората да му опонират.
Изслушваше опонента си,
след което скачаше по посока на идващия глас...
Е, разбира се, беше сляп
и хората успяваха да се измъкнат от него.
Макар и всеки разгневил Арсенио да бягаше с викове "Моля, скрий ме от него",
горкият Арсенио се спъваше и падаше...
И се ядосваше много...
Защото хората се отнасяха лошо към него.
Той бе дебел човек, по-висок от който и да е било
и обичаше много да разсмива хората...
Заклевам се, никога повече няма да пуша.
Добре де, съвсем малко.
Също така няма повече да пия. Отказвам се.
Преди пиех много.
Имам си добър бодигард. Тя няма да ми позволи.
Това е Арсенио Родригес. Най-добрата му снимка.
24 май 1946
С групата си обикаляха Мексико, a също и Венецуела.
Повечето от тях са мъртви.
Този човек обаче все още е жив. И е на почти 100 години.
Казва се Паскуалито. Свири на тимбали.
Той умря в Испания.
Питам кой е написал "Como Fue".
Tова е Ернесто Дуарте, умря в Испания...
Трябва да питаш на кой е текста, ако все още е жив,
може да го накараме да дойде при нас...
Много артисти умряха, но други все още ги има.
Опитвам винаги да ги откривам.
Може дори да ги намериш на улицата да просят. Никой не знае...
През 1998,
направихме всичко възможно да ги съберем.
Тогава имахме много късмет да открием музикант като Ибрахим.
Единственото нещо, което не искам, е да умра. Или поне не скоро...
Този човек ей там, и жена ми до мен...
...се грижат да съм жив и да се забавлявам...
Знаете ли, на някои хора не им остава много... Дано не съм от тях...
Докато кръв тече във вените ми...
...ще продължавам да обичам жените
Жените, цветята и романса са най-красивите неща в живота.
Една романтична нощ няма цена...
И не съм го забравил, въпреки, че съм на 90 години.
Имам пет деца.
Вие вече се срещнахте със Салвадор и Баслио. Салвадор е най-младият.
Имам пет, но сега работя над шестото.
Искам да имам още едно.
Ще се видим някой ден.
Един ден, преди обяд...
...на вратата ми се почука.
Беше Хуан де Маркос.
През това време аз лъсках обувките си. Той дойде и ме попита "Какво правиш?".
Казах му: "Лъскам си обувките".
А той ми отвърна: "Търсех те. Ела с мен".
Казах му, че не искам да пея повече.
Но той настояваше "Не, аз се нуждая от теб, човече". И така го попитах за кога става въпрос...
Утре? А той ми каза "Не, веднага".
Добре, поне ме остави да си взема душ. Не, не, веднага, настояваше той...
Имах време единствено да си измия лицето...
...и да избърша ваксата от ръцете си.
Така дойдохме в Егрем.
А тук в студиата Егрем, открих Елиадес Очоа.
Той беше с Компай Сегундо. А Рубен свиреше на пианото.
Когато Рубен ме видя, започна да свири...
Това е песен, която аз направих популярна в Куба...
Казва се "Кандела", от Фаустино Орамас е.
Един плъх танцува,
а мишка весело потупва по барабаните
Една котка също идва наблизо. Толкова елегантна и доволна.
Добър вечер, приятелю, казва тя на барабаниста...
Както и да е, започнах да пея.
А Рай, който беше в кабината, явно е слушал.
Чул ме е...
...и реши да го запише.
Аз се съгласих. И го записахме.
Така започна всичко.
Огън! Огън! Аз горя!
Фаустино Орамас и приятели, правят това шоу за мен!
Просто набери седем нули и пожарната ще дойде веднага
Името ми е Орландо Лопес "Качаито".
Искам да ви разкажа как станах музикант.
Започнах да свиря когато бях на девет.
На 11 се присъединих към оркестъра на леля си.
Всички в семейството ми свирят на контрабас, като започнете от дядо ми.
Аз обаче щях да се уча да свиря на цигулка.
Но дядо ми се противопостави и каза,
че аз трябвало също да свиря на контрабас. Знаете как е...
Бях малко уплашен от контрабаса.
Но накрая му свикнах.
Моят стил на свирене е...
Е, трябва да се концентрирам. Аз обичам този инструмент.
Учил съм класическа музика, всички жанрове.
Не знам защо, но за мен музиката е като една игра.
Свирих в доста оркестри по моето време...
И така срещнах Рубен.
Свирел съм с толкова много пианисти, но не и с него.
Сега от нас двамата се получи великолепно дуо.
Най-силната ми страна е, че имам много добър слух -
без да се напрягам запомням всичко.
Затова още преди той да изсвири една нота, тя вече звучи в главата ми.
Казвам се Амадито Валдес и съм перкусионист.
Използвам името на баща си, защото той беше извора на моето вдъхновение.
Следвах неговите стъпки.
В света на ударните, тимбалът е доста ограничен.
Всеки, който свири на него трябва да е наясно с инструмента...
...и трябва да използва въображението си.
Поради това, че този инструмент е доста ограничен...
...да, наистина изглежда доста елементарно...
но именно този скромен инструмент
украсява и обогатява палитрата
на популярната танцувална музика.
Моето име е Мануел Мирабал Васкес по-известен като Ел Гуахиро.
Започнах да свиря на 18 години.
Тромпетът е в ръцете ми от 47 години.
Беше невероятно преживяване да свиря с тези приятели.
Ако не беше Буена Виста, те сигурно щяха просто да бъдат забравени.
Никой нямаше да си спомня Ибрахим, Рубен, Компай Сегундо...
Да видя Компай, на 90 години да свири толкова добре!
И Рубен на пианото...
Мисля, че тъкмо това донесе успеха на тези записи.
Казвам се Барбаро Алберто Торес Делгадо.
Но всички ми викат Барбарито. Барбарито Торес.
Свиря кубинска народна музика от десетгодишна възраст.
Свиря на мандолина, която е арабска по произход.
Маврите са я пренесли в Испания, където била видоизменена.
Удължили грифа.
Средновековните трубадури я донесли в Куба...
...където била променяна отново.
И така накрая се появила кубинската мандолина-лаут на която свиря аз...
Спалнята на Тула се запали
Тя заспала без да изгаси свещта...
Извикайте пожарникари!
Докарайте водоноски и много коне!
Че спалнята на Тула се подпали изгори ли тя-няма кой да бутне гювеч...
Сега е ред на Барбарито.
Той е луд.
Дръжте го, че откачи!
Огън!
Огън! Огън!
Пожар!
Стаята на Тула гори!
Моето име е Пио Леива -
"Кубинското Гърло"
Моето име пък е Мануел Лисеа, Пунтилита.
Домино! Не виждаш ли, че съм феномен?
Не можеш да ме победиш, Пунтилита.
Номер едно съм в доминото.
Ти може да си най-добрият певец. Но на домино, аз съм най-добрият.
- Дали да отидем при тях?
- Изчакай, докато не ни повикат.
Хей, идвайте в студиото!
Точно сега, когато бия този приятел на домино, трябва да ходя в студиото.
- Добре де, ти печелиш с три на две.
- Ще продължим по-късно.
- Нека сега видим как върви записа. На коя ли песен са...
- Виждаш ли? Не можеш да играеш с мен
- Човече, успокой се...
Щастлив съм, че имах тази възможност...
...да координирам този проект, както и да участвам в него
Той събира заедно всички велики имена на кубинската музика...
...които бяха частично забравени тук.
Хора като Рубен Гонзалес...
...един от тримата най-велики пианисти за всички времена.
Ибрахим Ферер, един от най-великите кубински певци...
...който беше забравен за повече от десет години
Хора като Пунтилита, Пио Леива...
...Компай Сегундо, Елиадес Очоа
Този албум ще има невероятно отражение...
...върху кубинската музика
Идват хиляди танцьори...
всички пътища задръстени от тях са...
Добре, ясно ми е.
Добре!
Записваме, моля.
Ах започна се забава
в ранчота на Рамон.
Печеното е готово. И певците са на път...
Ще разтърсят те земята, защото Дон Рамон има рожден ден...
Танцьорите от Комай идват. Всички пътища са задръстени...
Бонгото и другите инструменти
не престават те да свирят.
Веселят се хората от село,
и за тях почивка няма.
То така си им е по наследство
друга грижа те да нямат...
Танцьорите от Комай идват.
Всички пътища са задръстени...
За всички свирещи на ударни инструменти,
Куба е Мека.
Тук отвсякъде лъха само
чиста музикална енергия.
Например барабанът уду с характерният му ган-ган звук...
Присъства почти във всяко едно парче на Буена Виста Сосиал Клуб.
Отначало всички ми се смееха. Мислеха че няма да се усети звука му.
Приемаха ме за извънземен.
Но се оказа, че точно този тих ритъм изпълва една огромна празнина.
Множество от тихи звуци на ударни,
по един за всеки такт.
Така мисля че успях да постигна точно това, което Рай бе запланувал.
Получи се съвременен звук
на един приказен бенд, който не би могъл да свири
така през 60-те.
Пунтилита ме научи на още много нови трикове.
Тук всички са перкусионисти.
Просто всеки ден срещам по-добър от предишния.
И техниката им е невероятна.
От тези момчета могат да се научат
невероятни неща.
Всеки техен удар е толкова нежен и тих а как силно и плътно звучи...
Твоите целувки разпалват в мен в бурята на любовта...
С неустоими желания да обединим животите си в любов
Въпреки всичко
Твоето заминаване беше мой провал
Краят на моите мечти
И те няма да бъдат съживени освен ако онзи ден не се върне...
Денят...
...на нашата последна среща...
...като влюбени...
Как започна всичко?
Моят приятел Ник Голд от Уърлд Рекордс ми се обади
и ми предложи да отида с него в Куба,
за да записвам както с най-популярните доскоро кубински народни музиканти
така и с някои гост музиканти от Африка.
Това ми прозвуча като една великолепна и нова идея. Съгласих се.
С жена ми бяхме в Хавана през 70-те,
за да търсим тази музика,
която един приятел ми беше донесъл на касета.
Музикантите бяха невероятни, песните красиви.
Никога преди не бях чувал такова нещо.
Качихме се на кораба и дойдохме да потърсим тези музиканти.
Чух виртуозните ветерани и бях впечатлен, но не знаех какво да правя.
Не знаех какво продължение да избера.
От момента в който се прибрах вкъщи, не спрях да мисля за това.
Още с кацането ми сега обаче Ник ме посрещна с думите:
"Африканците няма да могат да дойдат. Блокирани са в Париж. Не могат да излетят."
"Какво ще правим?"
Така решихме да запишем с музикантите, които успеем да намерим.
Започнахме да разпитваме,
Хуан де Маркос също много помогна...
Така студиото бързо се напълни с хора.
С такива имена като Компай Сегундо, Елиадес Очоа,
Ибрахим Ферер, Амадито Валдес,
Пио Леива, Пунтилита и Рубен,
Качао и Барбарито Торес, който свири на лаут.
Той свиреше в групата, която имах
и именно той ме привлече тук.
Познавах тези хора само от музиката им, но не знаех дали са все още живи.
Рубен Гонсалес дори е нямал пиано за повече от десет години.
Първоначално ни каза, че го мъчи артрит и не може да свири, но това не беше вярно.
Това е такъв късмет, просто не е за изпускане -
да откриеш, че тези хора са живи и здрави и продължават да свирят.
Въпреки, че са забравени, те са щастливи да свирят.
Също така са и много щедри, защото са готови да споделят своя талант.
Това беше едно невероятно преживяване.
От типа неща, които човек чака цял живот.
Нещо, наистина рядко.
Разказах за това усещане и на Хоаким. Дано някой ден го преживее и той...
По пътя обратно към Лос Анджелис си мислех колко хубаво би било
да събера всички отново заедно за един голям концерт.
Тогава диска вече беше станал много популярен, а и музикантите вече бяха доста заети.
Единственото място, където можехме да се съберем беше
залата Карре в Амстердам, за две вечери през април.
Всички обаче мечтаехме за Карнеги Хол.
Кубинците ме питаха "Кога отиваме в Ню Йорк, кога отиваме в Карнеги Хол?"
А аз всъщност, въобще не вярвах, че това може да стане,
но много хора работиха усилено, помогнаха
и на 1-ви юли ние бяхме там.
Беше голяма вечер.
На тях им хареса, на мен ми хареса и в един момент сякаш всички полудяха.
Но това щеше и да бъде...
...последното шоу на Буена Виста Сосиал Клуб.
Когато и да те попитам как, кога и къде...
...ти винаги ще ми отговориш "Може би, може би, може би"
Погледни, каква красива сграда.
Необикновена е.
- И тези улици са също толкова красиви!
- Невероятно е!
В Куба ли се обаждаш?
Толкова много движение.
Погледни какъв пистолет има този.
Всички велики са там.
Това е Чарли Чаплин.
- Лоуръл и Харди. Спомняш ли си ги?
- Дебелакът и дребосъка?
Това пък е един от големите тромпетисти.
Кой от всички е той?
Кой значи беше най-великият тромпетист?
Този. Обикновено свирел под звездите...
изкарвал най високите и невероятни звуци от тромпета си.
Този, слепия, помниш ли го?
- А да, пианиста. Ами тя?
- Явно е била известна.
Пише го тук.
Всички са тук.
- Кой може да е този в средата?
- Този със саксофона?
Чудя се дали мога да си спомня името му...
Това е живота!
Тук е толкова красиво.
Човек може да види целият Ню Йорк оттук, като от самолет.
Там един самолет излита.
Няма да прелетят над тази сграда, нали?
Къде е Статуята на Свободата?
Мислех си, че Статуята на Свободата има корона.
Не можеш да я видиш от тук. Трябва да погледнеш през далекогледа.
Няма как да видиш короната от тук.
Да, трябва да се приближиш.
- Поне знаем къде е.
- Така е.
Нека ходим на слънце.
Искаш слънце? Да вървим.
Рубен, някога бил ли си тук?
- Да, преди много години
- С кой беше?
Не, не тук. Качих се на Статуята
- Но с кой беше заедно?
- С някакви туристи...
Това през 40-те ли беше?
Не знам. Тогава бях на около 30, сега съм на 80
Искам да знаеш, че това е първият път...
...когато идвам в Ню Йорк, в САЩ.
Винаги съм мечтал...
... да видя този град
Аз не съм американец, нито мога да говоря английски.
за да мога да се оправям сам тук.
Искаше ми се да взема жената и децата да видят всичко това.
Да видят колко е красиво.
Тук е прекрасно, толкова прекрасно...
Вижте, Радио Сити.
Поне ще го видя.
Толкова съм щастлив тук. Никога не съм си го представял.
Толкова красиво. Наистина съм щастлив.
Преди около две години.
Реших да се откажа.
Не исках повече да пея, бях наистина разочарован.
Животът може да е наистина тежък...
Бях уморен от това да пея и да не научавам нищо ново...
Моят жезъл е същият като на майка ми.
Бил е с мен 58 години.
От толкова време майка ми я няма...
РЕВОЛЮЦИЯТА Е ВЕЧНА
ВЯРВАМЕ В МЕЧТИТЕ СИ
Компай Сегундо почина на 96 години от старост...
В края на същата 2003 година на 84г., си отиде и Рубен Гонзалес.
През март 2004-та на членове на Буена Виста бе отказана входна виза за САЩ
под предтекст, че групата представлява заплаха за националната сигурност...
Превод: Виктор Гергински victorbg@yahoo.com
Редакция: reTro team