Lyubov i golubi (1985) Свали субтитрите
Сценарий ВЛАДИМИР ГУРКИН
Режисьор ВЛАДИМ МЕНШОВ
Оператор ЮРИЙ НЕВСКИЙ
С участието на АЛЕКСАНДЪР МИХАЙЛОВ
НИНА ДОРОШИНА
ЛЮДМИЛА ГУРЧЕНКО
СЕРГЕЙ ЮРСКИЙ НАТАЛИЯ ТЕНЯКОВА
ЯНА ЛИСОВСКАЯ, ИГОР ЛЯХ ЛАДА СИЗОНЕНКО и др.
Превод ТРУД
Редактор и тайминг СИНЕАСТ ®
Хубавец! Е, долетя, долетя.
А този ревнува, ревнува.
Людка!
Взимала ли си парите?
А, Надюха се сети, а парите ги отнесе Торбалан!
Татко, взимал ли си парите от шкафа?
Сега мама ще ти даде да разбереш, знаеш ли колко е ядосана!
Васка!
Какво мълчиш? Знам, че си тук.
Какво има, Надя?
Излез вън да напълниш вода. – В банята има пълна каца.
Къде? – С Льоха я напълнихме вчера.
Исках да пера. – Ами използвай тази.
Сега ще те използвам аз тебе. Така ще те използвам, търтей такъв!
Какво направи с трийсетте рубли?! Защо си толкова безсъвестен?
Ако си купил гълъби, ще те утрепя заедно с тях, търтей!
Ще счупиш стълбата. – Ребрата ще ти изпочупя!
Гълъбар скапан, за стълбата се загрижил!
После аз трябва да я поправям. – Сега ще те поправя аз тебе!
Излизай, като ти казвам! Купи ли, или не?
Олка, кажи на майка си честно: купи ли баща ти гълъби, или не?
Слушай, на кого говоря! Е? – Да.
На ти сега рокля и сладолед.
А на теб, Людка, на ти ботуши и червила.
Сега ще стоим гладни.
Какво си се разпенила за 25 рубли, Надюха?
Върви да се целуваш с твоите гълъби.
Съблечи ни голи.
Мамо, гълъбите са красиви.
Ето, знаела си, а на майка си дума не обели.
Качулати са.
Как така? – Имат качул на тила.
Искаш ли да ти покажа? – Ти само ми излез!
Людка! Е! Какво ще правим?
Това бяха последните пари.
Изтегли от книжката. – Сега като те фрасна!
Много ли си вложил, че да тегля? – Не аз, ти си вложила.
Да те бях убила с нещо, търтей такъв!
Людка, иди донеси спестовната книжка.
Къде? – Там!
Ти вземи оправи котлончето. Омръзна ми да паля печката всеки път.
Чуваш ли какво говоря? – Сега ще го оправя, Надя.
Цял месец ги чакаше тези гълъби! – Мислиш, че лесно се изкарват пари?
Разбирам за някаква работа да е, а то – гълъби!
Затова пък не пие. – Вярно, поне не пие.
Е, да отивам на магазина.
Какво стоиш, наострила уши, адвокатка на баща си?
Льонка ще си дойде, нахрани го. – Сам не може ли да се нахрани?
Ако говориш така с мъжа си, веднага ще избяга от теб.
Татко не е избягал. – Е, на мен бързо ми минава.
Няма ли да хапнеш и ти? – Не искам.
Къде е тубата? – В бараката. А ти закъде се стягаш?
Ще идем с лодката в Черепково с чичо Саша за барут.
Купи и за мен. – Добър апетит!
Здравейте и довиждане!
Здравейте, Василий, Людка! – Седни да хапнеш, чичо Митя.
Може ли?
Чичо Митя, скрийте я!
Там няма да я намери.
Людка, отпуска ли си? А защо си сама?
Нещо не си разбират с Генка. Ние не я разпитваме.
Хубаво, че е дошла.
Вече мезят, че как иначе!
Саня дойде!
Видях те още в магазина. Викам му: Митя, а той се прави, че не чува!
И дим да го няма!
Какво? Нещо съм почнал да недочувам. Я кажи нещо.
Здравей, чичо Митя. – Не чувам.
Трябва да ида на лекар да ми сложи апаратче.
Не съм пил!
Макар да имам повод.
Денят на превземането на Бастилията мина непочетен.
80 години от раждането.. . Леле, тя вече на 80 ли е?
Седни да хапнем, бабо Шура.
Донесоха ли пощата? – Катя сега я разнася.
Ще се оправиш ли сама тук? – Да, върви.
Василий, с какво си миете ръцете?
Паразит!
Ах, ти, Санка! Никога няма да ти...
Ти какво се хилиш? Не се предава гордият "Варяг"!
Днес почивен ли е? – Почивен.
А защо се наливаш? Изпокарахте се с Надка ли?
И аз се карам с моята. Сега тя е там, а аз тук.
Пиете ли?
Здрасти, Саня! Глътни си. – Не, не обичам.
Всичко наред ли е? – Наред.
Дръж кофата.
Дай го по-добре в Морското, не в Лесото.
Нищо не разбирате от красивия моряшки живот.
Вари ме, печи ме, не разбирам.
Аз с мойта кикимора воювам, а ти ходиш гузен.
За какво ти е набрала сега? – Всичко е заради гълъбите.
Като я набиеш веднъж, край, ще омекне.
Което е характерно – изнагляха!
Ето как стоят нещата при джигитите – когато говорят, тя не влиза в стаята.
Защото са горди планинци.
Да си виждал моя?
Разбира се, къде да е, ако не тук?
Пих само няколко чашки, че да не забравя вкуса.
Дай да ти помогна. – Голям помощник се извъди.
Виждал ли си Филипов? – Не.
Че как да го видиш, да не би да те свърта у дома? Той те търси.
Счупи му се лебедката, моли да му помогнеш.
Гледай ти, мамка му, тогава тръгвам. – Хайде, върви.
Василий, значи не си виждал моя непрокопсаник?
Търтей, а?
И вие я свършихте една... Не ви ли омръзна да се карате?
Задавих се, не е на добро. – А аз утре отивам да копая картофи.
Филипов помоли за помощ. – Ще дойде, къде ще се дене?
Надя, дай ми вашата лопата, нашата е съвсем тъпа.
Митка щеше да я заточи, ама къде се е запилял, търси го, ако нямаш работа.
Людка! Вземи чантите.
Здравей, Люденка.
Да ти се ненагледа човек!
Каква красавица стана, каква красавица!
Защо не се отбиеш у нас? Ела да пийнем чай със сладко.
Заповядай, лельо Шура.
Надюха! – Какво?
Къде изчезна, дявол ненормален?
Страшна новина ти нося, Надежда, викни децата.
Какво има?
Василий отиде да оправя лебедката, бях с него. По пътя му се допуши.
И той точно дойде и запали...
а аз седнах до него.
Казвай по-бързо, стари глупако. Хората ще откачат от напрежение.
С кикимори не разговарям.
Прибери я, Надежда. – Какви ги разтягаш? Кажи най-сетне!
Стоеше до вагона... – Кой стоеше? Василий?
Трупата се плъзна от вагона, прекатури се на земята.
Краят удари Василий по главата,
баща ви, Людка. Това е.
Дявол да го... Сега така ще си остане.
Кое ще си остане? – Кривогледството.
Значи е жив?
Какви ги дрънкаш, глупачке! Разбира се, че е жив.
Само очите му са едно насам, едно натам.
А вие какво помислихте?
Сега ще ти покажа, какво помислихме!
Стоп, стоп! Не е зле. А сега сте вие.
Обявете втората фигура, хайде! – Аз да я обявя?
Втора фигура – печална!
Защо си се домъкнал, дърт пръч? И ми се влачи!
Сега като те погна с метлата, ще разбереш.
Не бива така. – "Не бива така!"
Прости ми, Надежда. – Гад. Едва не умрях от страх.
Ще разкажа всичко на Василий, като излезе от болницата.
Надя, имаш ли бира? – Има, но не е за ваша милост.
Лошо ми е, Надежда. – Клетият, съжалете го, не си е допил.
Сега ще ида да разкажа на жена ти, как се мотаеш по дворовете и просиш.
Няма я моята Санечка. Няма я! Край, няма я.
И къде се е дянала, много любопитно?
Казвах й: дай да се обадя, не, казва, ще ми мине.
После, гледам, взе да става на петна.
Не я послушах и изтичах. – Къде изтича, какви ги приказваш?
За линейка. Откара я в болницата.
После дойде докторът и каза:
"Дядо, твоята бабичка умря."
Какво говориш, чичо Митя? Как така?
Умря, каза.
Не мога.
Ама как така? Оня ден я видях.
А вчера? Канеше се да ходи с Филипов на картофите.
После й призля, не мога да се сгъна, не мога, сърцето ме пробожда.
Вървете копайте без мен, каза.
Защо веднага не дойде при нас?
Чак сега се раздвижих. Лежах през цялото време.
Не ме държат краката и за една крачка.
Като от кашкавал са. Досега ми треперят... ръцете.
Пийни си, чичо Митя, пийни си.
Санечка не обичаше. – Сега може, горкичкият ти.
Лекарите казаха ли какво й е било?
Инфаркт на микарда.
Ей такъв разрив. При аутопсията се видял.
Вземи си мезе. – Не бива.
Утре ще я докарат.
Трябва да ги държат три дни, но в моргата няма места.
Ще помогнете ли по съседски? – Че как, ще помогнем, разбира се.
Людка, леля Шура е умряла.
Какво говорите?
Чичо Митя я е откарал в болницата вчера, там е умряла.
От сърце. – Инфаркт на микарда, Людка.
Хем не беше стара още. – На колко години беше?
Аз на колко съм? Три години по-млада беше, смятай.
Льонка! Леля Шура е умряла. – Нормално.
Което е характерно,
ние се обичахме.
Знаеш ли как ме наричаше тя? Никой не знае.
Аз й виках Санюшка, тя на мен: ей, Митюнюшка.
Какъв глас, кажи, Надя! Като запее!
Ой ли, дали...
миг на веселие и миг на раздяла
винаги готов съм да деля с теб.
Дай да си стиснем ръцете
и да тръгнем на път за дълги години!
Накопахте ли се вече?
Какво говориш? – Разказвам един сън.
Сънувах такъв кошмар.
Надя, а ти по какъв повод го черпиш?
Защо му наливаш? Какво правите вие тука?
Щом си обърна гърба, той вече се е натряскал, той вече пиянства тук!
Бягай, чичо Митя!
Лельо Шура, той те погреба. – Какво?
Утре ще те докарат от моргата, вика. – Търтей!
Пипнахме ли те!
Не се предава гордият "Варяг"!
Трета фигура... Разделна.
Заминавам на курорт. Там ще ида на бар.
Ще пия коктейл.
Новите скоро ще имат пиленца, гледай да не ги докопа котката.
Знам де. Покажи ми твоя фокус. – Какъв фокус?
Как поиш гълъбите. – Че това не е фокус, а наука.
Добре, дай чашата.
Пие! Чудна работа! Не се страхува!
Имаше един Володя Глупака, той така от една глътка поеше по 5 парчета.
Много го обичахме, цялото село го обичаше.
Щом го помолят да помогне, отива. Работи повече от стопаните.
Бог не му дал ум, но душа и сила – колкото искаш и нямат край.
Убиха го, горкия. – Кой?
Престъпници. Изселваха ги от града и ги пращаха при нас, на село.
А те буйстват, пият, бият се. Той случил на такъв бой.
И като децата размахал пръст:
"Не е хубаво така, хулигани, защо се биете?"
А те какво да се разправят? Взели, че го наръгали с нож.
Имахме една изоставена черква, в нея живееха гълъби.
Володка почна да ги храни. Иде, натроши им един хляб...
Облепваха го отвсякъде, и го пляскаха по лицето, по бузите.
А той се смее, та чак се захласва. Забавно.
Те и не се плашеха от него, само от него не се плашеха.
Имаше една червена риза, цялата надупчена от ноктите им.
Погребаха го с нея.
Докато го погребваха, гълъбите кръжаха над гроба.
А после, когато всички се разотидоха, покръжиха още малко и отлетяха.
Повече не ги видяхме. Те са умни, да им се не види!
А къде е почивната карта? – Господи, в куфара най-отдолу.
Самобръсначката...
Здравей, чичо Митя. Заповядай.
Тук съм си добре.
Вася, ето тук ти заших джобче да си криеш парите.
Какво си се облещил? Махай се оттук.
Извинете, че ви попречих да криете парите.
Хайде сега, разнеси ни по цялото село, дрънкало такова!
Разбра ли, ето тук ще ги сложиш и ще ги закопчаеш с безопасна.
А ако се отвори?
Ще те убоде.
Тогава да ти го зашия набързо, а? – В джоба ще ги пъхна и готово.
Глупости, нали ще ти ги измъкнат. Знаеш ли колко ловки крадци има?
Обличай без повече приказки. – Стига!
Какво си направила? – Изгладих я.
А кой ще я върже сега?
Край. Отиде ми курортът.
Може да помолим Николай Трофимович? – Той не носи вратовръзки!
Чакай, Вася, не се разстройвай. Сега ще намеря!
Имам право да се сбогувам с приятеля си.
Пиячка носиш ли?
Митница си ти.
Е, Василий, желая ти мек полет.
Летиш ли? – Да. Ще видя какво виждат гълъбите.
Как се казва мястото? – Курорт за двигателните органи.
Не сега, ще ни надуши. – Имам дафинов лист за отмирисване.
Ти си същински провокатор, чичо Митя.
Купих ти хляб и консерви за из път. – Добре, сложи ми ги.
Какво сте седнали, автобусът дойде.
Да пийнем по чайче за из път. – Знам аз що за чай е това.
Людка, не казвай на майка си, а?
Василий, опасност! Опасност!
Я! И моят вдовец бил тук!
Какво, успя ли? – Не, никой не знае да връзва.
Край! Дай да изпразним куфара! Край! Отпочинах си.
Вася, за какъв дявол ти е връзка? Ей така ще разкопчаеш копчето...
Копчето! Та там е Юг! – Култура!
Виж по телевизията – там е предният пост на културата.
Дай.
Златна е тази Людка.
А пък аз я връзвам по друг начин.
Хайде да се сбогуваме с татко ви, деца.
Дъще...
Скоро ще си дойда.
Изпрати картичка. – Ще изпратя.
Ще се целуваме ли, или не? – Виж какво измисли, да се целуваме.
И умната, там по курортите...
Пиши ми там, не забравяй. – Донеси ми мидички и палма.
Палмата на гръб ли да я нося? – Донеси клонка!
Клонче може.
Хайде със здраве!
По-внимателно, опръскахте ме! Мокра съм от глава до пети.
Извинявам се.
О, здравейте. – Какво има?
Вие работите при нас в отдел "Кадри" в управлението.
Другарят Кузкин? – Аха, Кузякин.
Владимир Валентинович? – Аха, Василий Егорович.
Точно, имам професионална памет. Значи на вас се падна втората карта?
Светът е малък. След вас, моля.
Какво нещо, да идеш на хиляди километри от дома,
за да срещнеш в морето човек от същото учреждение.
Извинете, вие също ли сте на курорта за двигателните органи след травма?
Аз ли? Пази боже. Екстрасенсът ми препоръча този климат.
Екстра кой? – Сенс. Предвижда бъдещето.
Нищо ли не сте чували за това? – Аз нали съм все в стопанството.
Сега всички вестници пишат само за това. Странно...
Как? Това ли работи? – Не, работи в друг отрасъл.
А, за работата. Как сте с плана? – Нормално, изпълняваме всичко.
Вашето стопанство винаги е на печалба, доволни сме от вас.
Извинете ме за момент, да прегледам уводната статия.
Здравейте! – Здравейте! Ние сме и съседи.
Тя взе една обикновена обувка, вдигна я и отпусна ръка,
а обувката така и си остана да виси във въздуха.
Как става така, Раиса Захаровна? – Телекинеза.
Движене на предмети с поглед. Сега този феномен се изучава широко.
Разбира се, неофициално. Но и генетиката не я признаваха.
Но прогресът е неумолим. Съгласен ли сте с мен?
Тук виждате дръвчета от японския миниатюрен мандарин уншу.
Ще ви запозная с нея, но нито дума. – Гроб съм.
Щом разберат за някой екстрасенс, веднага го регистрират.
И той работи на държавно ниво. Вижда какво става в чужбина.
Стане ли нещо, правителството веднага се обръща към екстрасенса.
Той отправя запитване в космоса: така и така, и сега какво?
Отговорът идва чрез астралните тела.
Чак после правителството взима решение.
Но това е пагубно за екстрасенса – нервната система не издържа.
Има си хас! Всеки ден да мислиш вместо правителството.
Открили 16 хуманоида на мястото на аварията.
Ниски, зелени, безполови.
Знаете ли, с такива едни мъдри, тъжни очи.
Вие виждали ли сте ги? – Никой не ги е виждал.
Издържали една минута на слънце и се стопили.
Превърнали се в 16 петънца. Но за това нито гък, военна тайна е.
И нашите, и американците крият, иначе отдавна общуват с тях.
С кого? – С екстрасенсите, с хуманоидите.
Вече е установено със сигурност, че хората са произлезли от тях.
Пък учебниците ни лъжат, че сме били произлезли от маймуната. Дивотии.
Тишина! Лечебен сън.
Нося й снимка на още един човек, който някак си внезапно бе изчезнал.
Тя погледна внимателно снимката, приближи се към картата...
И какво стана, Раиса Захаровна?
Какво стана по-нататък? Приближи се към картата и какво?
Посочи с пръст и каза:
"Ето я горещата точка, сега той е тук."
Извинявам се, намериха ли го?
Извинете, намериха ли човека? – Кого?
Онзи човек. Намериха ли го?
Този някакъв електро-сън, да ви кажа, си е направо каменната ера.
В сравнение с тая, източната медицина. Знаете ли как е там?
С игличката боц, цък и край. Мен не ме хваща.
Точно, а мен само ще ми се пръсне главата и това е, друго няма.
От кой ли сорт са тези ябълки? По колко са?
Льонка искаше батерии за транзистора. Трябва подарък и за Олга.
Обичам ми, обичам ви, Олга... Жена ви ли е Олга?
Оля е малката ми дъщеря, а жена ми е Надюха.
Надюха... Красиво име. Надюха, мой земен компас...
Извинете, а как се казва мъжът ви? – Кой?
Не, свободата ми е скъпа.
Бракът е доброволно робство. – Така ли?
А кой ви купи вратовръзката? – Ами Надюха.
Препоръчвам ви тази. Отива ви и на костюма, и на очите.
Пита: "Не издържате ли повече? Не издържам" – отговаря.
"Ще се опитам да ви помогна."
Завел я в кабинета си, разсъблякъл я, сложил я на масата...
После с голи ръце, без никакви остри предмети, я разтворил.
Кожата сама се дръпнала.
"Боли ли ви?" – попитал. "Не, добре съм."
Извадил й вътрешностите и ги сложил в леген.
Измил ги, едва ли не с четка, изплакнал ги и...
Да му се не види!
Хряс! А всичко болно изхвърлил в кофата за боклук!
Ами нашите не могат ли така?
Това си е специфична филипинска медицина.
Аха... А тая жена жива ли е? – И още как! Чувства се прекрасно.
Е, вярно, не разпознава никого. Нещо й се увреди паметта неясно защо.
Но не резултатът е важен, а процесът. – Разбирам.
Не ви ми изморих? – Не, как ви хрумна!
За цял живот нямаше да науча толкова.
Знаете ли какво се чудя? – Какво?
Как се случи, че се озовахме тук заедно,
под това вълшебно южно небе?
Ами нали картите ни са от едно място.
О, вие не сте романтик, Василий Егорович, не сте романтик.
Да се изкъпем, Василий. Събличаме се.
Какви звезди има тук!
Вася, внимавай!
И луната се клати... Много се клати.
Не съм много пияна, нали, Василий? – Нормално, съвсем по малко пихме.
Благодаря. Вие сте много добър човек.
И при вас всичко е наред, и децата, и семейството, и живеете дружно, нали?
Случват се всякакви неща. – Нямате вид на скандалджия.
Ами аз не съм. – Жена ви ли е?
Надюха, мой земен компас... – Все заради гълъбите, за дреболии.
Тъжно, много тъжно.
Гълъби ли развъждате?
Каква прелест! Гълъби!
Ама вие какво? Аз не ги продавам, гледам ги за душата. Да не ви обидих?
Знаете ли, като малка бях страшна хулиганка.
Баща ми много искал момче, а се родило момиче.
А как го кръстили?
Кого? – Момичето?
Раиса Захаровна. – Не разбрах...
Татко искал момче, а се родило момиче, аз!
Ясно. – Баща ми...
А ти знаеш ли кой беше баща ми?
Офицер от кавалерията! – Това... Разбрах.
И ние вдигахме гълъби. Някой път като...
Е, така и не се научих да свиря.
А ти умееш. Но винаги ме е удивлявало нещо друго:
Как тези глупави птици
са способни на нежност.
Защо при хората всичко е другояче? Защо, Василий?
Точно така!
А тя вика: къде са парите? – А ти какво направи с тях?
Купих двойка гълъби.
Ох, че са умни тези пернати!
Взимаш един, пускаш го нагоре към облаците, при ятото,
и той става един такъв мъничък, с главичка като топлийка.
А гълъбицата я държиш. После протягаш ръка, поразклатиш я,
а той се спуска към нея оттам като камък и почва: гур-гур-гур.
Какво е това? – Сигурно инстинкт за размножение.
Сигурно любов.
Ах, любовта, Василий Егорович... – Раиса Захаровна...
Ех, Вася, Вася.
"Сигурно се чувствам добре, още не съм наясно.
Събрах цяло шкафче мидички за Оля.
А палмова клонка ще отрежа на тръгване, иначе ще изсъхне.
Купих на Льонка батерии за транзистора.
Нормално.
Изобщо изпълних всичко, което поръчахте!"
"Скъпа Надя!
Извинете, че..." Людка, виж, сякаш не го е писал той?
"Скъпа Надя! Извинете, че се намесвам,
но Василий е много стеснителен и деликатен човек.
Затова му е трудно да се реши. На брега на това удивително море
с Василий се намерихме един друг." – Какво, какво?
Те с Василий се намерили един друг.
"Това стана внезапно, като магия.
И досега сме малко объркани.
Но неведоми са пътищата Господни
и кой знае на какви изпитания още ще ни подложи той.
Безусловно няма да можем да живеем един без друг."
Людка, не разбирам, кой го пише това, някой съсед ли, или кой?
Не е съсед, жена е.
"Не се плашете, не съм против да общува с децата.
А вие, като интелигентен човек, няма да ни осъдите
за този лъч щастие на тъмния небосклон на живота.
Простете ни.
С уважение, Раиса Захаровна.
Пъ-съ. Благодаря ви за Вася."
Какво е това, Людка?
Пъ-съ, това какво е? – Послепис.
"Благодаря за Вася." – На кого благодари?
На теб благодари за Вася!
Ето пак той пише: "Надя, на 4-ти летим за дома."
А днес кой сме? – 11–ти.
Сигурно вече са кацнали. – "Така че не пиши тук,
сам нямаше да ти кажа, с писмо е някак по-добре.
А Раиса Захаровна е добра жена, даже ми помогна за подаръците."
Довиждане. Василий"
О, мъко моя!
О, каква мъка!
Какво му става, Льошка!
Как не го е срам, прасе? Куче!
Какво куче е баща ви!
За какво ревеш сега?! – Не знам какво да правя!
Льонка, нахрани ли прасетата? – Нахраних ги.
Сега ще му изпозаколя гълъбите! Людка, къде е брадвата?
Всички до един, куче мръсно! – Гълъбите какво са ти виновни?
А да издевателстваш над майка си може ли?
Да не мислиш, че беше лесно да ви отгледаме?
Ако го срещна, ще го убия, а гълъбите нямат нищо общо.
Как така ще го убиеш? – Ама че глупак.
Къде тръгна, Льошка, да не си посмял! Един бърз бой му стига.
Седни си обратно! Къде отиваш? – В тоалетната!
Идвам с тебе! – Да не си мръднала?
А пък аз ще те пазя. – Отивам до тоалетната!
Знам я аз тази твоя тоалетна. Внимавай какво си намислил,
ще те тикнат в затвора, за цял живот ще ти остане.
Льонечка, изчакай, може би той ще се върне!
Всички ли полудяхте?
Всички ли полудяхте?
Здравейте.
Вие ли сте Надя? – Да.
Значи при вас съм дошла. – Откъде?
От работа, от управлението. – Здравейте, заповядайте, моля.
Самовар! Каква прелест.
Такава беда ни сполетя! – Стига, мамо!
Веднага слагам чая. – Не, няма нужда.
Вие какво работите в управлението? – Работя в отдел "Кадри".
Слабо ги наглеждате вашите кадри.
Местят се където им скимне. А вас не ви е еня.
Знаете ли, при нас всъщност няма текучество.
А у нас има! Ужасно текучество.
Дайте му да се разбере на нашия кадър. Свийте му сармите на глупака.
Може би не сте дошли по тоя въпрос. – Защо, точно по този въпрос.
Тия друга работа нямат ли си. Излез.
Съжалявам.
Льонка, я се върни! Къде си тръгнал?
Да нахраня на прасетата.
Внимавай, да не си посмял!
Ще го убия, вика, и това е! – Кого?
Баща си!
Той е тих, но като му влезе нещо в главата, трябва да се страхуваш.
Не мисля, че това е изход. – Може ли да мисли така?
Нали му е баща!
Ето, намери си нова жена подлецът, и хич не му пука.
Казваха ми с какво се занимават по тия курорти.
Защо им давате карти на тия курветини?
Надя, ние двете сме жени.
И искам да се разберем една друга.
Нещата не са толкова страшни. – Как да не са? Страшни са.
Успокойте се, моля ви.
Вие обичате ли го? – Какво?
Обичате ли този човек?
Какъв човек! Ако беше човек, щеше ли да постъпи така?
Тази въртиопашка го прикоткала, а нашият глупак взел че се вързал.
А защо мислите, че него някой го котка, а не той?
Какви ги говорите? Нима една добра жена би постъпила така?
Ще видите, ще й се върне. Господ забавя, но не забравя.
Хиляда пъти ще съжали, змията, че е крала чужди мъже от семействата им!
Защо говорите, сякаш са били стотици? – А какво, да не й е първи?
Да не е на шестнайсет! – Не е на шестнайсет!
И не й е първи.
А ако това е любов, Надя?
Как любов? – Така, любов!
Ето за какво е трябвало най-напред да помислите, Наденка.
Не знам. Толкова години живяхме заедно, всичко си беше наред.
А навикът? – Какъв навик?
Елементарен! Навик.
Затова и ви питам: обичате ли този човек?
Не знам... Говорите едни такива думи...
Абе каква любов, като не ми стига въздух,
не мога да дишам, а в гърдите пари,
сякаш съм глътнала жар от печката.
Не се сърдете на Василий.
Ако го обичате, няма да му причините болка.
Разбирам, че на сърцето е трудно веднага да приеме такова нещо.
Но нали сме разумни хора.
Защо ме гледате така? – Ама ти ли си... това?
Аз, Надежда, как ви е презимето?
Какво става.
Людка!
Гледай какво става. Та това е тя.
Скандал ли искате на направите? Дойдох при вас като при умна жена.
Ах, ти, кучка боядисана.
Защо боядисана? Това е истинският ми цвят.
Разбирам, че срещата ни приключи. Благодаря за вниманието.
С Василий ще обсъдим ситуацията и ще ви съобщим резултата писмено.
Довиждане, Люда, Надя, няма нужда да ме изпращате.
Е сега ще те...
Момичета, дръжте майка си!
Кротко, кротко.
Ах, кучка!
"Людка, Людка!", пфу, селяндури!
Какви работи!
Аз си разголвам душата пред нея, пък то било онази мръсница.
Ако разбера, че някой от вас се вижда с баща ви,
ще го прокълна.
Добър ден! – Здравей... те!
Ще обядва... те ли?
Настърган кашкавал, цвекло...
Всичко виждам!
Само малко исках да посоля. Безсолно съвсем не става за ядене.
В никакъв случай. Солта е бялата отрова.
Нали захарта беше бялата отрова? – Захарта е сладката отрова.
Раиса Захаровна, а може ли с хлебче? – Хлебчето е отрова като цяло.
Сега бих се отровил с един крайщник. Наистина ми се плюска!
Не "плюска", а яде. – Кво?
И не "кво", а какво!
Раиса Захаровна, не се наскърбявайте толкова.
Прости ми, мили. Днес много ме нараниха.
Хапни малко, а? – Елегията, моля.
Масне?
Ела, любими, седни,
дай ми ръка.
Ето така... и да помълчим.
Защо хората са така жестоки? – Кои?
Защо, защо...
Има всякакви хора, Рая. – Боже, какво лошо съм й направила?
Рая, хапни, а? – Ти изгладня, мили, нали?
Хайде.
Не, бариерата е непреодолима.
Няма да разберат нашата любов! Нещо повече, едва не ме убиха.
А тези хора стояха и гледаха.
Боже, Василий, това бяха децата ти!
Рай, ти у Надя ли ходи? – Да.
И срещнах стена от неразбиране,
егоизъм и омраза.
А ти защо отиде при нея? – Търсех контакт.
Ти си стеснителен, но ще трябва сам да решаваш всичко.
Внимателно, мили, така ще развалиш и Масне, и иглата.
Значи, аз си отивам. – Почакай, трябва още да се реши.
Нищо не трябва да се решава. Тръгвам си.
Къде? – Къде да е. Вече си събрах багажа.
Ти имаш предвид съвсем?
А аз? – За какво съм ти, Рая?
Не умея да пера чорапи и ризи. – Но ти нали се научи.
Псувам! – А на мен ми харесва, пикантно е.
Искаш ли? Мамка му! И аз ще псувам.
Не мога, Раиса Захаровна, Тегли ме и това си е.
Накъде те тегли? – При Надя и децата.
Отиваш при тази Горгона? – Не, при жена ми.
А аз? – Раиса Захаровна, не мога.
Няма да те пусна, Василий!
Какво е това, да му се не види, какво ви става?
Исках с добро, по човешки.
Василий, ти си моето щастие,
моята съдба, моята любов!
Искаш ли да се науча да пека пирожки? Самата аз ги обичам.
Ще пера всичко сама, искаш ли?
Каква искаш да бъда и ще стана!
Какви ги говориш, все едно във филм?
Не ми ли вярвате?
Освободете ме, Раиса Захаровна!
Не ме убивайте, Василий. От различен социален произход сме,
но нали съдбата ни свърза. – Каква ти съдба?
На пияна глава се завъртяха нещата и няма спиране.
На пияна глава?
Каква глупачка съм, Господи! – Е, успокой се.
Какво искаш от мен, за Бога?
Ти ми се хвърли на врата от самота!
Аз? На теб? – Че кой друг?
Нали си все сама, сигурно хич не ти е леко!
Марш оттук! – Ето това е правилно!
Вън оттук! – А така!
Оставете ни! – Прищяло ми се да живея по-добре!
Това се искаше!
Е, какво излезе?
Ще се върне Василий, ето, със сигурност!
На Надя се падна път, не на него. Надя ще иде някъде.
Само че има злоба. – Е, злоба. А да се радва ли?
Отдръпни се, пречиш ми.
Мамо, ще станеш ли? – Вярно, вземи се раздвижи малко.
Тук ще посвършиш нещичко, после там...
Покрай домашните грижи ще си разсееш мъката!
Ще полежа още малко. – Малко, два дни вече.
Хайде, ставай. Не бива така, мамо.
Ще идеш в града,
Льонка ще го вземат войник...
Аз ще умра, така че ти не оставяй Олка,
вземи я при теб. – Да бе. Добре го измисли.
Ох, тия градските... – Какво общо има градът?
Къде казваше, че все искал да отиде?
Ами на бар! – Откъде да му го взема тоя бар!
Ще походи по баровете и ще дотича.
Хайде, Надя, ставай!
Така ще се залежиш и ще умреш!
Ох, търтей!
Видя ли, Оля, дето все защитаваше татко си,
а какъв баща излезе той.
Малко му е да го да го убиеш, дано пукне някъде.
Надя, ти съвсем откачи!
Шушукахте си, криехте се.
Сега ще ти народи други, та ще видиш!
Лошата ти майка е тук, а доброто татенце – ей го на,
друга майка си е намерил, върви сега при нея!
Върви при нея, тя нали е добра, не се кара.
Престани! Пощуря ли! – Крещи на майка си, малко й е!
Как да не ти крещя, какво правиш със себе си!
Аз правя! Правилно, майка е лоша!
Кой ти е казал, че си лоша? – Никой! Сама си се карам.
Какво, не виждам ли, че всички мислите, че баща ви заради мен...
Съвсем се побърка!
Нищо, майка ти е глупачка, майка ти е лоша!
А като ти отесня градът,
къде дотърча, мила моя!
Ако знаех, че ще ми натякваш за това...
При мама дотърча, или не помниш? Какво ми говореше, как плака,
а сега мама е глупачката, Вася ме напусна.
Хайде сега и вие, напускайте, бягайте, където щете!
Людка, какво правиш? – Да върви, където ще!
Благодаря, мамо! Дойдох, не работя, кой ще ме търпи.
Починах си и стига толкова!
Аз така разчитах на тях, мислех, че си имам дом.
Дойдох да си изплача мъката, а излезе, че градът ми бил отеснял.
Стига! Аз не съм от дърво! Как да живея? Нямам представа.
Избягах от мъжа си, а пък сега татко ни напусна.
Людка, не си отивай.
Людка, прости ми, прости.
Е, сега ще има потоп.
А ти, дето ми изпи кръвчицата! Спокойните дни се броят на пръсти.
Кой минаваше през градината при Даря Усвятска?
Нали ти казах, за краставички бях.
Не се ли подриска от тия краставички? И по Манка Зикова не се заглеждаше?
Заглеждаше се! – Всички сте един дол дренки!
Ама вие ми наскачахте всички, като гледам.
Олеле, Василий!
Кой вятър ни довя тоя хубав чичко?
Да не си забравил нещо да ни кажеш?
Вижте го, как не гледа в очите. Сигурно са му писали двойка.
Как си? Как е нашата булка?
Аз малко ти я пооскубах, домъчня ли ти, или няма проблем?
Е, какво мълчиш, чичо Вася?
Василий, та ти си добър човек, как не те е срам?
Чичо Митя, имаш ли кибрит? Дай да запаля.
На гости ли идваш за малко, или... – Не знам, както ме приемат.
Любовницата не му дава пари за кибрит. Добре си живееш!
Не се заяждай, Надюха, дойдох да се разберем нормално.
Аз се заяждам, така ли?
Знаеш ли, че ги изпозаклах твоите гълъби до крак?
Какво ви прихваща? – Льонка, не го пускай!
Пусни ме, Льонка!
Така или иначе ще ги заколя. Нищо няма да ми направиш!
Ти наистина ли нямаше да ме пуснеш, Льонка?
А ти кой си? – Я говори с мен като с баща!
Льонка, какво ти става? Аз съм ти баща!
Сваляй панталоните! – Сега, тичам!
Удрял ли съм те поне веднъж, а?
Защо обиди мама? За какво дойде?
На баща си посягаш, а?! Е, сечи, синко. Сечи!
Никога няма да ти го простя! Какво направи с мама, а!
Никога няма да ти го простя! – Сине, недей!
Никога няма да ти го простя! – Надя, не плачи!
Никога няма да му простя!
Успокой се, хайде, край.
Разбирам... Надка, прости ми. – Не се приближавай до мен!
Аз исках с добро.
Правиш глупости, после ревеш.
А той защо ми налетя с брадвата, какво прави, а!
Остави.
Останаха ми още пари... – Да ти приседнат дано!
Което е характерно, Льонка не одобри постъпката ти.
Льонка като хвана брадвата, за малко да родя.
Къде е тя? – Коя?
Брадвата. – Людка я метна в градината.
Лельо Шура, тичай при Василий.
Кажи му, че го чакам при ферибота.
Как така? Ах, ти!
Видя ли го какъв е блед,
после стана на петна. И на него му е тежко.
Сам се наказа. Не реви. Отивам.
Догоних го. Стои, устните му треперят.
Казах му и закима.
Чака те вдругиден. – Няма да отида!
Какво ти става?
Нищо. Гледай ти, какъв курортист излезе.
Аз, глупачката, отначало съжалих, а сега не, нищо!
Ще си намери друга, веднъж като се е научил.
Какво ти става, все на нож ли ще си стоите?
Той е добър мъж, трезвеник, работи!
Ще намериш ли такъв? Не!
За какъв дявол са ми мъже изобщо?
Митя като ми налети, и аз едвам се сдържам. Ама ми е жал за него.
А на вас защо ви е да страдате, каквито сте млади.
Няма да отида!
Недей!
Но от днес и аз няма да съм ти приятелка.
Не ти е жал за децата, ни за него, нито за себе си.
Като умра, ще поканя Васка на помен, а теб, непрокопсанице, не!
Няма да отида!
Ето ме, Вася, дойдох.
Дойде!
И сега какво ще ми кажеш?
Льонка как е? – Нищо! Казва, че ще те убие.
Да ме убие? Нормално.
Да поседнем ли, Надюха? – Да поседнем.
Седни тук.
Чакай, имам вестник.
Ето така, седни.
Нещо захладня.
Да беше донесъл водка. – Да, сегичка.
Подготвил си се?
Добре де, какво сега, наливай! Да я гледам ли сега, що ли!
Чакай, ето мезе.
Какво има? Замезвай.
Не пий много. – Аз мъничко само.
Ох, мамка му! – Какво?
Много ми е криво без теб, Надюха.
Какъв съм глупак.
Не ми трябват гълъби,
да вървят по дяволите, ще ги прогоня, мамка им.
Ходя като мечка в клетка,
не мога да мисля за нищо.
Животът ми е такъв... – Само не псувай!
Защо мислиш, че се занимавах с гълъбите?
Откачалка си ти, затова.
Какви ги дрънкаш! – Никакви! Срамота!
Другите са мъже като мъже, а нашият препуска с хлапетиите по покривите.
Направо ми е неудобно пред хората. – А какво, карти ли да играя?
Нищо не съм казала за карти.
Ония идиоти след работа само картите си знаят,
а ти се катериш по покривите. Каква е разликата, едното е краста и другото.
Какви ги дрънкаш, като не разбираш?
Много знаеш ти! Тече ти мозък от ушите.
Върви да даваш акъл на курортната, мене няма какво да ме учиш!
Двигателните органите си лекували!
Да ви ги отрежат тези органи, та да не вършите глупости.
Нали виждам, че и на теб самия ти е криво за това, което направи.
Прибирам се от магазина и цялата треперя.
Като стигна до вратата, мисля как те няма
и че и аз няма какво да правя там сама!
Надя, аз, такова, преди не мислех.
Ще умра за вас, не за себе си.
Да ме убият, да правят каквото искат.
Обидих ви. Ще платя за това, с каквото искаш.
Искаш ли да дам живота си?
Прости ми, Надя, прости ми!
Васенка! – Наденка!
Васенка, какво правиш? Точно сега ли! Ще ни видят!
Сутринта станах и приготвих, докато децата спяха!
Не е никак приятно да ядеш някъде на стол.
Пък аз за малко да се сблъскам с Льонка. Май не ме видя.
А аз срещнах леля Шура. Върви по улицата и се усмихва.
Питам я защо, а тя казва: "Така, щом на теб ти е весело."
Може да е разбрала, че се срещаме? – Как?
Някой може да й е казал. – Че кой знае, за да й каже?
Може да е разбрала по лицето ти? – Как по лицето?
Знаеш ли как се старая да се мръщя на хората?
И да се стараеш, не можеш да скриеш очите си – светят, чак заслепяват.
Сдъвчи си първо. – Готов съм.
Направо като през медения месец. Откъде взимаш толкова сила!
Укроти се, жребецо.
Ще викам! – Хайде, покажи си тайното място.
Добре че беше тя. – Коя?
Тая, дето ни раздели – твоята Риса-писа.
Защо пак почваш? – Докато си живеехме и работехме,
нещастието е обикаляло отвън.
А то не било нещастие, сега всичко ми се изясни.
Какво ти се изясни? – Колко те обичам,
колко ти ме обичаш. Какви добри деца имаме.
Децата ни наистина са добри.
Нима съм мислила по-рано, че един ден ще изчезнеш нанякъде!
А сега мисля за всичко: за войната, за тия проклети капиталисти!
Защо само скачат срещу нас? – Намерила за какво да мисли!
И войната разделя хората.
Не знаеш как да раждаш деца, какъв ще им е животът.
В какъв огън и вода ще ги захвърли съдбата.
Не знаеш как да раждаш! Край вече. – Да бе!
Първо се чудех какво е това, после се изплаших.
Сега не знам какво да мисля.
Ти си голяма работа...
Ти си голяма работа, не аз. – Значи двамата сме голяма работа!
Гълъбице моя, Надюха!
Ето какво прави тя! Какво прави любовта!
Вася, страх ме е. Хората ще кажат, че старата глупачка се побърка!
Ти си ми по-млада от всички!
Нека пробват младите! Ще успеят друг път!
Вася, вече два месеца! – Откъде това?
Как откъде? Два месеца се крием тук.
Стига сме партизанствали,
време е да излизаме от тази нелегалност.
Ще ни се смеят хората! – Няма! Жена ми е бременна!
Стига си тичала по тайни срещи, ще настинеш.
Край, Надюха, прибираме се у дома.
Ще замръзнеш. – Нищо, постопли се малко.
Пречи ли ти димът? – Не, духай настрани.
Какво, не те свърта ли? Върви, погукай си с тях.
Само да я допуша. – Хайде, върви вече!
Пие, пие! Значи все пак помни! – Интересно, ще иска ли от мен?
Сега ще опитаме. Само не се засмивай.
Защо се смееш? – Защото ми каза да не се смея.
Напълни си устата.
Приближи се и погъргори малко.
Полека избутвай водата.
Виж ти, птица, а не се страхува!
Мамо, къде си? – Льонка...
Какво иска толкова рано? Какво ще правим?
Тихо! Ще се промъкна през градините. – През градините без панталони!
Казах ти да се облечеш. Постопли се! Постопли се!
Стой тук. – Добре.
Тук съм си. Какво, дойде ли вече?
Хайде напълни вода. – В банята имаш пълна каца.
Искам да пера. – Използвай тази.
Мамо, хайде иди викни татко. Какво се криете!
Кой се крие, много интересно! Аз само да го срещна....
Стига, нали ви видях! – Къде?
На реката, при това се целувахте като децата!
Взимат ме в казармата.
Кой? – Благой.
Кога? – Утре в седем.
А медицинската комисия? – Минах всичко.
И не казваш! – Кога да кажа?
Вие с вашата любов не можете да се оправите.
В кои войски отиваш, синко? – На границата.
Сега там е спокойно!
Кажи й. – Какво да й кажа?
Да не реве. – Надюха, не реви!
Върви слагай масата и побързай.
Изчакай малко да й мине.
Трябва да извикаме Митя с леля Шура. – Сега!
Татко, обуй си панталоните. – Ех, мамка му.
Аз такова, мислех банята...
Кой от момчетата идва с теб?
Сашка Булдаков, Витка Ройзин, Вовка.
Хубаво. Няма да скучаете. Помагайте си там един на друг.
Тичай до бакалията, купи каквото трябва. И хляб, сине.
Татко, метличката за баня е на стената.
А ти се страхуваше. Я какво момче сме отгледали!
Стоп! Виж мен и погледни себе си! Копчетата! Край!
При тревога в армията дават 45 секунди...
Войници.
Льонка, какво правиш? – Не пречи! Курс на младия боец!
Върви си върши работата, дъще.
Край, смятай, че задника ти го няма! Главата също! Залягай!
Аз като служих, старшината опъваше въженце и който го закачи – непоряд.
Аз като служех, ни опъваха бодлива тел... германците.
На нея закачаха мини...
Непоряд!
Какво сте седнали, хайде, ставайте!
Татко, хайде да пуснем гълъбите на прощаване!
Сине, внимавай там нито една гад да не нахлуе в земите ни!
Остави това, никой няма да ни нападне, не бой се.
Нападали са ни. – Да, но им дадохме да разберат!
Брат ти отива войник, но нищо, ще ти родим още един.
Какви ги приказваш, татко! – Добре де, всички знаят вече.
Санка, да идем ли и ние да си издялкаме една Снежанка!
Млъквай, дърводелец такъв!
Къде тръгнахте, диванета? Слизайте, ще се пребие някой!
Не ги виждам, къде са те, Оля?
Над главата ви, погледнете право нагоре.
Покажи й го, че няма да го види. – Не, нека се издигнат още малко.
Загуби ни.
Край, стига. Да вървим, Вася, да цапнем по едно.
Не, чичо Митя. Той разбира, че тя е тук. Закъде е без нея?
Ето го!
Лети! Гледайте, лети!
Като камък, точно като камък!
Боже мой...
Край...
Край.